„Ние обичаме да бъдем това, което не сме“ е написал Албер Коен. Може би затова понякога се влюбваме в хора, с които нямаме нищо общо.
„Къде си, Ана?”
Този въпрос задава царят на европейския бестселър Гийом Мюсо в своя роман „Момичето от Бруклин”. От негово име говори влюбен мъж, застанал на прага на новия си живот. Неговото име е Рафаел, а илюзията му за намерено щастие се срива с изчезването на Ана. Това се случва за толкова време, колкото е необходимо за прочитането на една страница. Първата страница на романа. След нея всяка следваща сякаш моли да бъде прелистена.
А Ана я няма, заради истината. Тази, която трябва на всяка цена да бъде научена. Тази, която трябва на всяка цена да бъде скрита. Тази, от която боли. Тази, която може би е по-добре да не знаем.
Гийом Мюсо умее да създава истории. Именно затова книгите му са продадени в над 12-милионен тираж и са преведени на 35 езика.
Как станахте писател?
Както става при повечето писатели – четенето предхожда писането.
Влюбих се в романите, като бях на 10. Майка ми беше библиотекар, но, честно казано, книгите ме отегчаваха до този момент в живота ми. Харесвах само комикси. Един ден попаднах на история, която ме развълнува: „Брулени хълмове” от Емили Бронте. Оттогава започнах да прекарвам по-голямата част от летата си в библиотеката, вместо на плажa. На тази възраст децата са безстрашни – аз не се страхувах да се впускам в книжни маратони с „Война и мир”, „Анна Каренина”, „Мадам Бовари”. От любовта ми към четенето се роди любовта ми към писането. Преломният момент беше конкурс за най-добра история, организиран от професора ми по френски в десети клас. Написах любовна история със свръхестествени елементи и... спечелих. Изненадах се, че някой харесва написаното от мен и затова продължих.
Как намирате истории за романите си? От къде идва вдъхновението?
В книгата си „За писането. Мемоари на занаята” Стивън Кинг казва, че идеите идват буквално от никъде, спускат се при теб от небето. Работата на писателя е да избере добрите от тях, които могат да се превърнат в романи.
Имам много извори на вдъхновение: моите преживявания, събития от света или други художествени произведения. Обичам също да наблюдавам хората: в ресторантите, кафенетата, метрото, магазините. Жан-Пиер Бакри го нарича „моят вкус за другите”. Това ми помага да усетя ситуации, диалози, емоции. Винаги, когато нещо ми направи впечатление го записвам на лаптопа или в тефтера си. Рано или късно парченцата се превръщат в сценарий.
Как конструирате историите си? Как работите?
Винаги се старя да спазвам един прост принцип – да пиша книги, които би ми харесало да прочета. Няма рецепта. Следването на определена схема не работи, а и отнема от удоволствието от писането. Опитвам се да създавам честни истории, които изразяват чуствата ми в конкретен период.
За самия процес е важно да имам добра основа. Да съм сигурен, че историята няма пропуски. За първите ми романи прекарвах месеци само в изграждане на структура. Имах нужда да знам къде отивам дори да не знаех колко време точно ще ми отнеме да стигна там. Съшиването на думите е толкова деликатно, колкото ремонтирането на часовник. Понякога може да отнеме много време.
Работя много и върху моите протагонисти. Трябва да ги опозная много добре, за да може да се случи мистичната алхимия, водеща до свободно изразяване на емоциите.
Как ще обясните успеха си?
Не мисля, че съм в добра позиция да обяснявам успеха си, но мога да се съглася с думите на издателя Бърнард де Фалоа, че най-важното качество на писателя е да грабва публиката. Винаги съм искал да пиша истории, които толкова да обсебват читателя, че той да не може да остави книгата преди финала. Именно заради това напрежението е решаващо за романите ми и работя постоянно, за да го поддържам. Искам книгите ми да бъдат оригинални. Искам всяка страница да моли да бъде обърната.
Защо действието в повечето Ви книги се развива в Америка?
Не знам. Аз живея във Франция и обичам страната си, но пращането на героите ми в Америка създава дистанция между мен и историята. Тази дистанция ми дава свободата да се откъсна от ежедневието си. А и Ню Йорк е място, където имаш усещането, че всичко може да се случи: велики любовни истории, но и брутални трагедии. Това е град, който познавам много добре. Живях и работих там няколко месеца, когато бях на 19. Напуснах Франция без план и се озовах в Ню Йорк като продавач на сладолед. Работех по 70-80 часа в седмица. Въпреки тези ужасни условия, се влюбих в Манхатън и всеки път, когато се върна там, изпитвам същото въодушевление като първия път.
Любовта е основен герой в историите Ви. Защо?
Любовта е основна тема във всички мои книги и, честно казано, не си представям роман без любовна история в него. Любовта или липсата й ръководят цялото ни човешкото поведение.
Тук ще цитирам Кристиан Бобен: „Любовта винаги ни причинява страдание дори когато си мислим, че изобщо не страдаме.”
Мислите ли за филмова адаптация на романите си, докато пишете?
Не, изобщо. Писането ми е много визуално, но територията, към която предпочитам да се придържам, е романът. Думите и изреченията са моето средство. Пренасянето им на екрана е съвсем различна форма на изразяване.