„Човешкият живот не струва колкото един Бодлеров стих!“

„Човешкият живот не струва колкото един Бодлеров стих!“ – пише някога Рюноске Акутагава. Въпреки че умира едва 35-годишен, творчеството му е с толкова голямо влияние, че една от най-престижните литературни награди в Япония носи неговото име. Той е сред първите японски автори, които стават популярни и в чужбина. 

Определян е като майстор на късия разказ.  По мотиви от негови произведения е създаден знаменитият филм „Рашомон“ на режисьора Акира Куросава, в който една история е предадена през четири различни гледни точки, а методът става изключително използван в киното. 

Днес българският читател има възможност да се запознае с 22 неиздавани разказа на Акутагава в книгата „Странна история“. Част от тях описват тривиални случки или събития, на които се придава особено значение, за да се разкрие морална поука или наблюдение над човечеството. Други ни срещат с тайнствени митологични и фантастични образи, които проявяват изненадващо човешки черти, а трети са автобиографични и отразяват постепенната промяна в психологическото състояние на автора.

Творбите на Акутагава разглеждат вечни теми като любовта, смъртта и вината. Актуалността на написаното от него не намалява. „Бащата на японския къс разказ“ твори във времена на икономическа нестабилност и бедствия, подобни на днешните, затова несигурността, противоречията и неразбирането, с които се бори съвременният човек, не са чужди на героите му.

В някои от разказите си той използва препратки към класическата литература, а дълбокият психологизъм и внимателно подбраните стилистични похвати са неразделна част от цялото му творчество. 

Харуки Мураками казва: „Човек никога не се уморява да чете и препрочита неговите произведения. Акутагава е създал толкова много велики произведения...“

„Зла поличба“

През зимата на 1923 година се качих в такси отнякъде и тръгнах от улица „Хонго“ към Аидзомебаши. Пътят не беше добре осветен, навсякъде цареше мрак. Пред таксито се движеше кола. Пушех цигара и разбира се, не ѝ обърнах внимание. Ала постепенно се приближихме и когато фаровете на таксито бавно я осветиха, видях, че е катафалка с жълта арабеска.

През лятото на 1924 година вървях по тесните улички на Каруидзава с Муро Сайсей. Беше наистина тиха вечер, пътната настилка беше пропита с влага. Докато говорех с Муро, неволно се загледах над главите ни. На фона на ясното небе акация беше разтворила черните си клони. А между клоните висяха два крака.

– Ах! – възкликнах и побягнах.

Муро ме последва с думите:

– Какво? Какво става?

Леко се засрамих и смотолевих нещо в отговор.

През лятото на 1925 година с Кикучи Кан, Куме Масао, Уемура Соичи, президента Накаяма Таййодо и други се срещнахме в Цукиджи, за да хапнем. Бяхме седнали в следния ред: аз – пред гредата на нишата, от дясната ми страна – Куме Масао, от лявата – Кикучи Кан. Междувременно се загледах в бирената бутилка на масата. В този миг върху нея се появи отражение на човешко лице. Беше досущ като моето. Ала отражението не беше моето. Причината беше, че очите ми бяха широко отворени, а

тези на видението – затворени и леко обърнати нагоре. Обърнах се към една гейша наблизо и казах:

– Тук има отражение на някакво странно лице.

В началото тя реши, че се шегувам. Но веднага щом седна на мястото ми, възкликна:

– Брей, наистина се вижда!

Кикучи и Куме станаха от местата си, дойдоха при мен, погледнаха и отбелязаха:

– Да, вижда се.

Според Куме беше отражение на някаква купа, поставена от другата страна на бутилката. Ала незнайно защо имах усещането, че е зла поличба.

На 10 януари 1926 година се качих в такси и тръгнах от улица „Хонго“ към Аидзомебаши. Тогава отпред бавно се появи задната част на катафалката с жълтата арабеска. До този момент не я бях свързал с предходните събития. Но когато я видях, особено когато зърнах ковчега вътре, усетих ясно, че нещо ми отправя ненадейно предупреждение.