"Human life is not worth as much as a Baudelaire verse!"

„Човешкият живот не струва колкото един Бодлеров стих!“ – пише някога Рюноске Акутагава. Въпреки че умира едва 35-годишен, творчеството му е с толкова голямо влияние, че една от най-престижните литературни награди в Япония носи неговото име. Той е сред първите японски автори, които стават популярни и в чужбина. 

Определян е като майстор на късия разказ.  По мотиви от негови произведения е създаден знаменитият филм „Рашомон“ на режисьора Акира Куросава, в който една история е предадена през четири различни гледни точки, а методът става изключително използван в киното. 

Днес българският читател има възможност да се запознае с 22 неиздавани разказа на Акутагава. Част от тях описват тривиални случки или събития, на които се придава особено значение, за да се разкрие морална поука или наблюдение над човечеството. Други ни срещат с тайнствени митологични и фантастични образи, които проявяват изненадващо човешки черти, а трети са автобиографични и отразяват постепенната промяна в психологическото състояние на автора.

Творбите на Акутагава разглеждат вечни теми като любовта, смъртта и вината. Актуалността на написаното от него не намалява. „Бащата на японския къс разказ“ твори във времена на икономическа нестабилност и бедствия, подобни на днешните, затова несигурността, противоречията и неразбирането, с които се бори съвременният човек, не са чужди на героите му.

В някои от разказите си той използва препратки към класическата литература, а дълбокият психологизъм и внимателно подбраните стилистични похвати са неразделна част от цялото му творчество. 

Харуки Мураками казва: „Човек никога не се уморява да чете и препрочита неговите произведения. Акутагава е създал толкова много велики произведения...“

„Зла поличба“

През зимата на 1923 година се качих в такси отнякъде и тръгнах от улица „Хонго“ към Аидзомебаши. Пътят не беше добре осветен, навсякъде цареше мрак. Пред таксито се движеше кола. Пушех цигара и разбира се, не ѝ обърнах внимание. Ала постепенно се приближихме и когато фаровете на таксито бавно я осветиха, видях, че е катафалка с жълта арабеска.

През лятото на 1924 година вървях по тесните улички на Каруидзава с Муро Сайсей. Беше наистина тиха вечер, пътната настилка беше пропита с влага. Докато говорех с Муро, неволно се загледах над главите ни. На фона на ясното небе акация беше разтворила черните си клони. А между клоните висяха два крака.

– Ах! – възкликнах и побягнах.

Муро ме последва с думите:

– Какво? Какво става?

Леко се засрамих и смотолевих нещо в отговор.

През лятото на 1925 година с Кикучи Кан, Куме Масао, Уемура Соичи, президента Накаяма Таййодо и други се срещнахме в Цукиджи, за да хапнем. Бяхме седнали в следния ред: аз – пред гредата на нишата, от дясната ми страна – Куме Масао, от лявата – Кикучи Кан. Междувременно се загледах в бирената бутилка на масата. В този миг върху нея се появи отражение на човешко лице. Беше досущ като моето. Ала отражението не беше моето. Причината беше, че очите ми бяха широко отворени, а

тези на видението – затворени и леко обърнати нагоре. Обърнах се към една гейша наблизо и казах:

– Тук има отражение на някакво странно лице.

В началото тя реши, че се шегувам. Но веднага щом седна на мястото ми, възкликна:

– Брей, наистина се вижда!

Кикучи и Куме станаха от местата си, дойдоха при мен, погледнаха и отбелязаха:

– Да, вижда се.

Според Куме беше отражение на някаква купа, поставена от другата страна на бутилката. Ала незнайно защо имах усещането, че е зла поличба.

На 10 януари 1926 година се качих в такси и тръгнах от улица „Хонго“ към Аидзомебаши. Тогава отпред бавно се появи задната част на катафалката с жълтата арабеска. До този момент не я бях свързал с предходните събития. Но когато я видях, особено когато зърнах ковчега вътре, усетих ясно, че нещо ми отправя ненадейно предупреждение.