Рюноске Акутагава

Рюноске Акутагава е роден в семейството на дребен прекупвач на мляко на име Тошидзо Ниихара в часа на Дракона в деня на Дракона в годината на Дракона, и затова веднага получава името Рюноске („Рю“ означава „дракон“ на японски). Майката на Рюноске вече била на повече от 30 години, а баща му над 40, когато Рюноске се появява на бял свят, което в тогавашна Япония се считало за лош знак. 

Скоро след раждането му психическото здраве на майка му се влошава и тя се самоубива.

Осиновен е и отгледан от вуйчо си Дошьо Акутагава, от когото наследява фамилното име. Семейството на вуйчо му има предци писатели и учени и внимателно пази древните традиции. Членовете на семейството се увличат по средновековната поезия и старинната живопис. Леля му, властна жена, която играе огромна роля за неговото израстване, непрекъснато се стреми към контрол над посоките в живота му, като дори се мести да живее с него след сватбата му. 

През 1913 г. Рюноске започва да следва английска литература във филологическия факултет на Токийския университет, където заедно с няколко приятели издава литературното списание „Шиншичьо“ („Нова посока“). Там публикува дебютния си разказ „Старост“ (1914). Творчеството му се радва на рано споходил го успех. Разказите за живота в средновековна Япония му носят истинска популярност: „Вратата Рашомон“ (1915), „Носът“ (1916), „Параванът с картини от ада“ (1918) и др. Като млад е под силното влияние на японски автори от епохата Мейджи като Нацуме Сосеки и Огай Мори, но също и на водещи автори от европейската литература (Ги дьо Мопасан, Анатол Франс, Аугуст Стриндберг, Фьодор Достоевски и др.).

Преподава английски език във Военноморското училище (1916–1919) в град Йокосука, жени се за Цукамото Фуми, работи като сътрудник на вестник и през 1921 г. пребивава в Китай.

Пише разкази (общо около 150), автобиографична проза, афоризми – „Словата на пигмея“ (1923–1926).

През последните години от литературната кариера на Акутагава, особено след голямото земетресение в Токио през 1924 г., състоянието му – физическо и психическо – се влошава. Пише ярки социални произведения, отхвърля капитализма и милитаризма. От този последен период в творчеството му са „Младостта на Дайдоджи Шинсуке“ (1925, останал незавършен), „Регистър на покойниците“ (1926), „Животът на един идиот“ (1927), „Зъбчатите колела“ (1927), „Писма до един стар приятел“ (1927).

В последните проличава промяната в неговото състояние, тъй като започва да страда от халюцинации и тревожност, придружени от мигрена, поради опасенията, че е наследил заболяването на майка си. Самоубива се с веронал на 35 години. Последните му думи са, че усеща „неясно безпокойство“ за бъдещето.