Преводачът трябва да е невидим

1. Какво трябва да знае любопитният читател за Петко Хинов?

Според мен не е нужно да знае нещо особено. За разлика от писателя и поета, преводачът е невидим, той трябва да въплъти в своята душа словото на автора и да го пренесе тайнствено в словото на родния език. Преводачът живее с едно вълшебно неспокойствие – ще ми стигне ли времето на живота да споделя с читателите всичко, което обичам и намирам за ценно? Той е четящ и пишещ човек, което означава – високосоциален, общуващ човек, дори да живее в малка килия в далечна планина.

2. Вие сте носител на награда на министерство на културата „Христо Г. Данов“, както и на Наградата за особен принос към китайската книга от Администрация по масово осведомяване и книгоиздаване на Китайската народна република за превода на първи том от „Сън в алени покои“. Какво преживяване беше за вас тази велика книга?

Наградите са една много силна подкрепа за нас, хората на книгите – особено в днешното време на художествено оскъдение – отрадно е, че още първият том на „Съня“ бе оценен с такава висока награда от България, а лично за мен подкрепата на Китай бе утвърждаващият глас на втората ми родина (защото преводачът има най-малко две родини), този глас на любим народ и любима литература и до днес служи като вдъхновение да се трудя и да мечтая за още повече книжовно-преводачески трудове. Що се отнася до романа „Сън в алени покои“, той ме грабна още в студентските ми години и се превърна за мен в копнение по оня отминал във времето Китай, който преди хиляди лета е назован от китайците „царство на поезията“. Самият превод бе едно тайнствено преселение и живот в света на книгата, а когато затворих последната ѝ преведена страница, аз се почувствах сякаш изгнаник. Същевременно изминатият път е тъй съкровен, че все още не се решавам да се върна в нея и да захвана планирания преди години пети том – тълкователно-културологичен – върху света на „Сън в алени покои“. 

3. Ако можехте да се пренесете в света на една от книгите, които сте превеждали, коя бихте избрали и защо?

Отчасти отговорих на това по-горе. Но ако действително това беше възможно, аз по-скоро бих избрал вместо пренасяне в книга – беседване, дори приятелство с нейния автор. А Цао Сюецин, автора на „Сън в алени покои“, бих го избрал не просто за събеседник, а за учител по китайска словесност. Но защо само него? Пренасяне в книгата – това е същото като пътуване във времето. Нещо повече, книгите са по-съвършени и от машина на времето, защото последната би ни пренесла в един друг физически свят, докато чрез книгата ние пътуваме в един духовен свят. Книгата е и врата към духовния свят на автора си. Кого бихте искали да опознаете като духовна личност, с кой автор да беседвате? Не един и не двама. Представяте ли си да можеше да поканя на чай един от авторите на „Книга на песните – най-древната китайска поезия“, която вече съм превел наполовина? Що за очарование, що за трепет, що за вълшебство да седите заедно с човек отпреди три хилядолетия и той да ви обяснява смисъла, вложен в песните!… Е, най-вероятно ще се окаже, че половината съм разбрал неправилно! Но въпреки това всяко докосване до древността за мен е съпроводено с възнасящо духа ми чувство на благоговение!

4. Как започна интересът ви към китайския език?

От един филм – „Манастирът Шаолин“. От народната песен на пастирката Бай във филма. От омайната звучност на китайския език. От красотата на бойните изкуства на Китай. А после – и това бе вече истинското начало – от йероглифите. От всичко в китайската култура най обичам йероглифите, и то древните! Това е удивителна форма на записване на смисъл!

5. Превеждали сте от английски, румънски, руски, китайски, църковнославянски. Как успяхте да научите толкова разностранни езици?

Английският започна с Бийтълс, бях само на 10 години, когато за рождения ми ден ми подариха техния двоен албум „Love Songs“. Песента „Yesterday“ ме плени на мига. Тоест музиката бе причина да обикна английския и да завърша Пловдивската английска гимназия (1986–1991). Руски учехме в училище задължително, ала тогава не успявах да проумея за какво са тези сложни падежи. Обаче усилията по изучаването му дадоха плод, когато за пръв път се докоснах до нашия роден стар език – старобългарския – в неговия русифициран вариант, църковнославянския език. По някакво чудо умът ми се отвори, чрез този език разбрах дълбокия смисъл на падежността, нейното обаяние, нейната красота. Оттам лесно преминах към старобългарски, староруски, сръбски език. Румънския го изучавах като втора специалност в университета, паралелно с китаистиката. Не беше трудно да го науча за една година във втори курс, след което преминах направо в четвърти курс на румънска филология. Обичам езиците и ако имах време, имам още няколко езика в списъка с любими!

6. Каква професия бихте си избрали, ако не бяхте толкова тясно свързан със словото?

В седми клас стоях пред сложния тогава избор – музика (точно тогава завърших детската музикална школа с предмет пиано), изобразително изкуство или езикова гимназия. Избрах езиковата. Но дори да бях избрал нещо по-различно, не мога да си представя естественото си битие извън света на словото, призванието се следва, не се избира. Но ако трябва да избирам отново – свещеник, лекар или учител (те могат да бъдат дори съчетани в едно). Ето че отново избрах словото!

7. Как изглежда един ваш работен ден?

Ставане преди зори, записване на мисли в дневника и работа над текущия превод. Многократни прекъсвания от децата, битка за запазване на ума събран и целеустремен, понякога гълчава – редуване на превод и „непревод“ досущ като морзова азбука. Обед. Почивка. Пак превод. Четене на книги, общуване със семейството – живеем всички в един малък „духовно кръгъл“ дом, работата и семейно-детският живот преливат едно в друго. Живея просто, почти не излизам никъде.

8. Какво е за вас литературата?

Житие и страдание. Житие – защото чрез нея прехранвам себе си и семейството си, чрез нея храня ума си и се утешавам. Страдание – защото житието не оставя време да допиша няколкото собствени книги, почнати преди над десет години, в които искам да вложа най-съкровеното, най-изчистеното слово-битие, което умозрително докосвам в мечтите си: два вълшебни романа (нарочно избягвам нашумелия термин „фентъзи“) и множество замислени есеистично размишления по наболели (или забравени от света) теми. Затова най-често прибягвам към поезията, която, бидейки „концентрат“, утолява жаждата за сподялба на вътрешния свят.

9. Какво обичате да четете?

Класическа поезия. Заради красотата ѝ. Български класици и автори от предишни времена – заради преоткриването на българското слово, но и от потребност да уча още и още български език и слово. Старобългарски книги, църковна литература. Заради духовната енергия на тая забравена вече, но призвездна, небесно-земна словесност. Много обичам старинната китайска литература, руската класическа литература (слушам я като записани от майстори аудиокниги), класическа английска литература. След десетина години застой се завръщам към четенето и на румънски класици. Може да ви се стори парадоксално, но не обичам да чета преводна литература, чета само в оригинал. Понякога, по изключение (заради незнанието ми на немски, френски и др. езици), чета в стари преводи класически произведения. Затова слабо познавам литературата извън българския, руския, китайския, английския и румънския езиков свят. Но българска литература чета много, всеки ден – и то неща, останали в забрава. И ако знаете какви бисери откривам извън общоприетата класика! Колко богата е българската литература, колко богат, звучен и изразителен е нашият език! 

10. Как ще довършите изречението: „Четенето ще спаси света, защото...“?

Не просто четенето и не всяко четиво: светът се нуждае от възвишено, богато, чисто и пречистващо душата слово. Словото ще спаси света от безсловесието, в което той като в тресавище потъва!