На прага на утрешния ден с Джаред Даймънд

Носителят на „Пулицър“ Джаред Даймънд е авторът, който промени разбирането ни за причините за възхода и падението на цивилизациите. След легендарните „Пушки, вируси и стомана“ и „Колапсът“ идва време за „Катаклизъм“ – третата книга от бестселъровата поредица, която поставя на фокус нови жизненоважни въпроси. Може ли опитът на редица успешни държави за справяне с кризите да е ключът към предотвратяване на световен катаклизъм? Възможно ли е кризите да са мотивиращ и провокиращ фактор за съществени национални и глобални промени? Какви са потенциално фаталните проблеми, пред които е изправен светът днес? Оптимистична ли е прогнозата за бъдещето?

За да даде отговор на всички тези въпроси, „Катаклизъм“ предлага анализ на ключови примери за справяне с националните кризи. Авторът ги съпоставя с примери за лични житейски катаклизми и показва кои са стъпките в ефективната антикризисна терапия.

На тази база Даймънд изследва Финландия след войната ѝ със Съветския съюз, Чили и наследството от управлението на генерал Пиночет, отговора на Япония срещу чуждото превъзходство през IXX век, Индонезия след кланетата на Сухарто, възстановяването на Германия след Втората световна война и Австралия в търсенето на постколониална идентичност. Проследени са и четири прогресиращи кризи в САЩ, които имат потенциала да подкопаят американската демокрация и американската сила през следващото десетилетие. Накрая идва най-важният въпрос: опасността от глобален катаклизъм и възможностите за неговото предотвратяване.

Според Даймънд четирите потенциални заплахи за света „в низходящ ред на драматичната си видимост, но не и на важността си, са: експлозии на ядрени оръжия, глобалната промяна на климата, глобалното изчерпване на ресурсите и глобалните неравенства в жизнените стандарти“.

Катаклизъм е новата книга на Джаред Даймънд. Вижте откъс

Вижте първата от тях в откъса:

ЕКСПЛОЗИИ НА ЯДРЕНИ ОРЪЖИЯ

Атомната бомба над Хирошима на 6 август 1945 г. уби мигновено около 100 000 души плюс още хиляди, които починаха впоследствие от рани, изгаряния и радиационно облъчване. Една война, в която Индия и Пакистан или САЩ и Русия или Китай изстрелят повечето от ядрените си арсенали едни срещу други, би убила мигновено стотици милиони. Но последиците за света биха били още по-големи. Дори ако самите бомбени експлозии са ограничени до Индия и Пакистан, атмосферните въздействия от детонирането на стотици ядрени устройства биха се усетили по цял свят, защото димът, саждите и прахът от огнените кълба биха закрили повечето слънчева светлина за няколко седмици, създавайки условия, подобни на зима, с рязко падащи температури по цял свят, прекъсване на фотосинтезата на растенията, разрушаване на много от растителния и животинския свят, глобално поражение на реколтата и ширещ се глад. Най-лошият сценарий носи името „ядрена зима“ – т.е. загиването на повечето хора не само от глад, но и от студ, болести и облъчване.

Единствените два случая на използване на ядрено оръжие досега са бомбите над Хирошима и Нагасаки. Оттогава насам страхът от мащабна ядрена война винаги е бил фон на моя живот. Макар краят на Студената война след 1990 г. първоначално да намали основанията за този страх, последвалите събития отново засилиха риска. Какви сценарии биха могли да доведат до употребата на ядрени оръжия?

Моето описание по-нататък се основава на информация, предоставена от Уилям Пери в разговори и в неговата книга „Моето пътешествие до ядрения ръб“ (2015). Кариерата на Пери, на която се базират познанията му по ядрените въпроси, включва неговите анализи на съветските ядрени възможности в Куба, правени за президента Кенеди всеки ден по време на Кубинската ракетна криза от 1962 г.; службата му като министър на отбраната на САЩ от 1994 до 1997 г.; преговорите му по ядрени и други въпроси със Северна Корея, Съветския съюз/Русия, Китай, Индия, Пакистан, Иран и Ирак; преговорите за демонтирането на бившите съветски ядрени съоръжения в Украйна и Казахстан след разпада на Съветския съюз, както и мн. др.

Могат да бъдат разграничени четири групи сценарии, достигащи кулминацията си в детонирането на ядрени бомби от държави (първите три сценария) или от недържавни терористични групи (четвъртия сценарий). Най-често обсъжданият сценарий е планирана изненадваща атака на една държава с ядрен арсенал срещу друга държава с ядрен арсенал. Целта на тази изненадваща атака би била да унищожи арсенала на съперника изцяло и моментално, оставяйки го без арсенал, с който да отвърне на удара. Този сценарий беше най-плашещият през десетилетията на Студената война. Тъй като и САЩ, и Съветският съюз притежаваха ядрения капацитет да се унищожат един друг, единствената „рационално планирана“ атака би била изненадващата атака, надяваща се да успее да унищожи възможностите на съперника за ответен удар. Затова и САЩ, и Съветският съюз реагираха на този факт с разработването на разнородни системи за изстрелване на ядрени оръжия, за да елиминират риска целият им капацитет за ответен удар да бъде елиминиран моментално. САЩ например има три системи за изстрелване: укрепени подземни ракетни силози, подводници и ескадрила от бомбардировачи. Следователно дори внезапна съветска атака да унищожи всички силози до един – малко вероятно, защото САЩ има толкова много силози, включително бутафорни за камуфлаж, укрепени срещу атака, малки и изискващи невероятно висока точност от страна на съветските ракети, за да бъдат унищожени всичките до един, – САЩ все още би могъл да отговори с бомбардировачите и подводниците си, за да унищожи Съветския съюз.

На прага на утрешния ден с Джаред Даймънд

В резултат на това ядрените арсенали и на САЩ, и на Съветския съюз осигуряваха „взаимно гарантирано унищожение“, а изненадващата атака така и не беше осъществена. Тоест колкото и изкушаваща да беше целта да бъде унищожен ядреният капацитет на съперника, и американските, и съветските плановици си даваха сметка, че изненадващата атака би била ирационална, защото би било невъзможно да бъдат унищожени всички изстрелващи системи на съперника, така че да му бъде попречено впоследствие той да унищожи нападателя. Но тези рационални съображения носят ограничена утеха за бъдещето, защото е имало ирационални съвременни лидери – може би иракският Саддам Хюсеин и севернокорейският Ким Чен Ун плюс някои лидери на Германия, Япония, САЩ и Русия. Освен това Индия и Пакистан днес притежават само наземни изстрелващи системи – те нямат подводници с ядрени ракети. Така че някой лидер на Индия или Пакистан би могъл да сметне изненадващата атака за рационална стратегия, предлагаща добър шанс за унищожаване на капацитета на съперника за ответен удар.

Вторият сценарий предвижда ескалираща поредица от погрешни сметки относно реакцията на държавата съперник и натиск на генералите от всяка страна върху техния президент да отвърне, достигайки кулминацията си във взаимни неизненадващи ядрени атаки, които никоя страна първоначално не е искала. Образцовият пример е Кубинската ракетна криза от 1962 г., когато ниското мнение, което съветският премиер Хрушчов си съставил за американския президент Кенеди при срещата им във Виена през 1961 г., довело Хрушчов до погрешната сметка, че би могъл да разположи безнаказано съветски ракети в Куба. Когато САЩ засякоха ракетите, американските генерали настояваха Кенеди да ги унищожи незабавно (с риска за съветски ответен удар) и го предупреждаваха, че рискува да си навлече импийчмънт, ако не го направи. За щастие Кенеди избра не толкова драстични средства за отговор, Хрушчов също отговори не толкова драстично и армагедонът беше предотвратен. Но нещата са висели на косъм, както стана ясно едва по-късно, когато и двете страни разкриха документи за действията си по онова време. Например в първия ден от едноседмичната Кубинска ракетна криза Кенеди обяви публично, че всяко изстрелване на съветска ракета от Куба би изисквало „цялостен ответен удар [на САЩ] срещу Съветския съюз“. Но капитаните на съветски подводници са имали правомощията да изстрелват ядрено торпедо, без да са длъжни да се консултират преди това със съветското ръководство в Москва. Един такъв капитан на съветска подводница действително обмислял дали да не изстреля ядрено торпедо срещу американски кораб разрушител; само намесата на другите офицери на кораба го разубедило. Ако съветският капитан беше осъществил намерението си, Кенеди можеше да се окаже под неустоимия натиск да отговори, водещ до неустоимия натиск върху Хрушчов на свой ред да отговори...

Подобни погрешни сметки биха могли да доведат до ядрена война днес. Северна Корея например в момента има ракети със среден обсег, способни да достигат Япония и Южна Корея, и е изстрелвала МКБР (междуконтинентални балистични ракети), предназначени да достигат САЩ. Когато Северна Корея завърши разработката на своите МКБР, тя може да ги демонстрира, изстрелвайки една към САЩ. Това би било възприето от САЩ като недопустима провокация, особено ако ракетата по погрешка стигне по-близо до него, отколкото е било възнамерявано. Тогава американският президент може да се окаже под непреодолимия натиск да отвърне на удара, което би създало непреодолимия натиск върху китайските лидери да отговорят в защита на своя севернокорейски съюзник.

Друга правдоподобна възможност за непреднамерен отговор поради погрешни сметки е свързана с Пакистан и Индия. Пакистански терористи вече осъществиха смъртоносна неядрена атака срещу индийския град Мумбай през 2008 г. В обозримо бъдеще пакистански терористи може да организират по-провокативна атака (например срещу индийската столица Ню Делхи); за Индия може да не е ясно дали зад атаката стои самата пакистанска държава; индийските лидери ще са под натиск да завземат някаква съседна част от Пакистан, за да елиминират терористичната заплаха там; пакистанските лидери тогава ще са под натиск да използват своите малки тактически ядрени оръжия „само“ срещу навлязлата в страната им индийска армия, може би с погрешната сметка, че Индия ще разглежда подобна ограничена употреба на ядрени оръжия като „допустима“ и неизискваща цялостен ответен удар; но лидерите на Индия ще са под натиск да отговорят със своите собствени ядрени оръжия.

Струва ми се правдоподобно и двете описани ситуации, които биха могли да доведат до ядрена война заради погрешни сметки, да започнат да се развиват в рамките на следващото десетилетие. Главната несигурност е в това, дали лидерите тогава ще се отдръпнат, както стана при Кубинската ракетна криза, или ескалацията ще продължи до завършека си.