Как да превърнем децата в свои съюзници. Интервю с Джоана Фабер

Интервюиращ: Вашата майка написа книгата за родители „Как да говорим така, че детето да слуша – и да го слушаме така, че да говори“, която стана бестселър. А Вие защо написахте „Как да говорим така, че малкото дете да слуша“? С какво се различава тя от книгата на майка Ви?

Джоана: Написахме с Джули тази книга за всички, които казаха неща като: „Обожавам този „Как да говорим“ подход за отглеждане на деца, но... какво да сторя, когато детето ми, което е на две години и половина, се разпищи, защото не му позволяваме да изяде кучешката храна... да се покатери по рафтовете в хладилника... или да влезе във ваната с пожарната си количка, която се задвижва с батерии...“ 

Малките деца действително живеят в свой собствен свят. Те преливат от големи идеи и големи емоции, но още не са разбрали напълно как работи реалният свят. Нужна е специална комбинация от търпение, упоритост и известна изобретателност, за да се справим с отглеждането на малко дете. Двете с Джули решихме, че е чудесна идея да напишем книга, с която да покажем как възрастните могат да използват този прекрасен „Как да говорим“ подход в специфични ситуации, характерни за най-малките. Разгледахме в отделни глави типични предизвикателства като хранене, спане, братско съперничество и така нататък. Използвахме съвсем истински истории на родители, участвали в нашите семинари, както и истории от собствения ни живот като родители и учители, за да илюстрираме техниките. Така че книгата не е строго научна или изцяло поучителна. Тя отразява странностите на реалния живот с малките деца.

Включихме в нея и глава, посветена на децата с аутизъм и сетивни увреждания. Типичните книги за отглеждане на деца рядко съдържат полезна информация за родителите на такива деца. Затова събрахме истории от родители на деца аутисти и показахме как те могат да адаптират тези техники спрямо потребностите в развитието на техните деца.

И: Добре, а защо децата не слушат родителите си? Не сме ли еволюирали достатъчно през последните хилядолетия, за да имаме послушни деца?

Дж: Де да бяхме! Проблемът е, че ние, възрастните, проявяваме огромен интерес към куп неща, от които децата изобщо не се вълнуват. Ние например сме обсебени от времето. Кога казахте за последно „Ще закъснеем!“? (Вероятно тази сутрин.) Децата не се интересуват от времето. Интересува ги какво ще правят сега и не обичат да бъдат пришпорвани. Ние, възрастните, сме обсебени на тема чистота – „Трябва да си измиеш ръцете, да се изкъпеш, да си измиеш косата с шампоан...“ Повечето деца нямат нищо против да си стоят с лепкави пръсти, мръсни колена, вмирисани крака и коса, изцапана с овесена каша и кисело мляко. Ние ги караме да си прибират играчките и да си разтребват стаята. А те биха искали да спят с камиончетата и пастелите си. И така нататък. Схванахте ми мисълта. Нашият дневен ред е коренно различен от техния.

И: Тогава как да накараме децата да ни слушат?

Дж: Децата получават много команди на ден. Има толкова неща, които трябва да ги накараме да направят. Разбира се, никой не обича да му нареждат. Нито децата, нито възрастните. Това ни кара да искаме да бъдем непокорни. Заповедите създават несъзнателна съпротива, така че когато се опитваме да раздаваме заповеди, ние работим против собствените си интереси.

Ще дам прост пример с един от съветите ни как да заменим една команда или заплаха с нещо друго. Вместо „Обличай си веднага пижамата, иначе няма да ти разкажа приказка за лека нощ!“ може да кажем: „Как искаш да си облечеш пижамата – по обичайния начин, или наопаки?“ или „С отворени очи ли ще я облечеш, или ще пробваш със затворени?“ 

И: Звучи, сякаш предлагате родителите да се правят на забавни, когато искат да накарат децата си да свършат нещо...

Дж: Може би забелязахте, че тук става дума за известна изобретателност. Много от съветите в нашата книга включват елемент на игра. Децата реагират толкова добре на игривостта, че тя може да има почти вълшебен ефект. Един ужасен конфликт може да се превърне в радостна дейност. Ще Ви дам пример. Една от моите курсистки сподели, че води истинска война със сина си за прибирането на строителните блокчета. Заплашвала го многократно, че ще ги изхвърли, но без никакъв ефект. Карала го да ги прибира, като свивала пръстите му върху всяко блокче, после пъхала ръката му в торбата и разтваряла пръстите му. Можете да си представите колко неприятно е било цялото това мъчение!

След като в курса разгледахме алтернативите на заповедите и заплахите, тя решила да накара торбата да заговори със сърдит „блокчест“ глас: „Гладна съм! НАХРАНИ МЕ С БЛОКЧЕТА!“ Детето се втурнало да събира вкусни блокчета из стаята...  И по-голямото му братче започнало да му помага. Докато пълнели торбата с блокчета, тя коментирала вкуса на всяко и състоянието на храносмилателния си тракт. Така се родил нов начин на разтребване.

Разбира се, ние не сме винаги в настроение за игри, но ако съберем достатъчно енергия, играта може да бъде могъщ инструмент за постигане на желаното!

И: Не трябва ли децата да се научат да се подчиняват на родителите си и без те да превръщат всичко в забавления и игри? Не е ли нужно понякога да ги наказваме, за да ги научим да се държат добре? 

Дж: Не става само със забавления и игри. Ние споделяме много от същите цели като по-традиционните родителски книги. Искаме децата ни да бъдат послушни. Но намираме начин да ги накараме да изпитват ЖЕЛАНИЕ да ни съдействат, така че семейството да се чувства по-щастливо и по-сплотено, вместо да използваме по-насилствени методи, които разстройват родителите и същевременно карат децата да бъдат сърдити и непокорни. В крайна сметка ние предпочитаме духа на сътрудничество и грижа пред подчинението, което разчита на сила. Искаме децата да ни съдействат дори когато станат по-големи на ръст от нас. И като използваме инструментите в тази книга, включително решаването на проблеми и разпознаването и признаването на чувства, ние също така показваме на децата си грижовни и почтителни начини да решават конфликти с другите хора в живота им.