Крачка напред към „родителите, които искаме да бъдем“ (ревю за книгата „Добри по душа“)

Ние сме добри по душа, но понякога преживяваме трудни моменти. Всички се „дъним“ и реагираме по начини, с които не се гордеем, но това не ни определя и не ни прави лоши хора (родители). Същото важи и за децата ни. „Лошото поведение“ е просто знак, че на човека му е трудно.

„Добри по душа“ на д-р Беки Кенеди е нежен балсам за изтерзаната от вина, угризения, тревожност и колебания родителска душа. Д-р Беки не размахва пръст от позицията на високопарен експерт по родителство. Не ни кара да се чувстваме по-непълноценни и неспособни. Не ни внушава, че до дестинацията „добри родители“ ни делят безкрайни дни и часове неистови усилия. Напротив, с книгата си д-р Беки ни прегръща като разбиращ приятел и ни казва, че ние вече сме Там – че вече сме добри родители. От позицията на приемането на добротата в нас можем да видим добротата в другите. Книгата се чете с лекота, макар зад наглед разбираемия и лесносмилаем текст да се крият солидният опит и задълбочените познания на клиничен психолог, който е работил с множество деца и семейства. С няколко разбираемо поднесени прозрения, тя открехва вратите на нашата родителска осъзнатост и ни вдъхва увереност, спокойствие, компетентност.

„И двете са истина“ – казва д-р Беки. Можем да се погрижим както за себе си и своите нужди, така и за своите деца. Можем да правим неща, с които не се гордеем и въпреки това да продължим да сме добри родители. Можем да казваме „не“ на децата си, да вземаме еднолични решения и да поставяме граници, когато е необходимо, като същевременно подхождаме към техните чувства, недоволство и разочарование с разбиране, приемане и съчувствие. „Не е нужно да се вкопчваме в една-единствена истина“, защото „и двамата сме прави“, „и двете са истина“. Способността да приемаме и толерираме противоречията и различните гледни точки е белег на добро психично здраве.

Според д-р Беки семейните системи процъфтяват, когато „всеки си знае работата“ – когато съществува яснота по отношение на ролите и функциите на членовете на семейството. Работата на родителите е да се грижат за физическата и емоционална безопасност на децата си. Работата на децата е да изследват и учат чрез преживявания, както и да изразяват емоциите и желанията си. „Безопасността е на първо място, преди щастието и това децата ни да са доволни от нас“. Валидирането на детските преживявания, емпатията и поставянето на граници (възпирането на децата, когато те самите са неспособни да го направят поради дисрегулацията и слабия контрол над импулсите си) помагат на децата да развият способности за регулация. За да успеем да осигурим усещане за емоционална безопасност у децата си, е важно самите ние да притежаваме себерегулация, самоувереност и състрадание. Книгата на д-р Беки дава ценни насоки за развиване на емоционалната интелигентност на родителите, защото „детското поведение, което е отражение на емоционалната регулация на детето, се променя в унисон с емоционалното съзряване на родителя.“

„Най-великодушната интерпретация на поведението“ ни помага да открием доброто у нас и другите. Тя ни позволява да видим какво се случва вътре в човека зад външната фасада на поведението.

„Никога не е твърде късно“ – твърди д-р Беки, успокоявайки тези, които се наказват с вина затова, че са пропуснали важни години от живота на децата си. Въпреки че най-ранните преживявания са ключови за формирането на личността (на важността на първите години е посветена отделна глава), никога не е късно да променим траекторията си на развитие и да заздравим връзката с децата си. „Трудните моменти не ни определят като родители. Определя ни това, което правим после.“ Затова е необходимо да се усъвършенстваме в сдобряването. Случва се да реагираме по не най-добрия начин, но не е добра идея да оставяме децата си сами с чувствата им. Когато се опитаме да възстановим близостта с детето след труден момент на дисрегулация, ние на практика „променяме спомените в тялото му“ и пренаписваме по позитивен начин историята на връзката си с него. Психическата устойчивост и силният дух са по-ценни от щастието. Затова е важно да научим децата си на умения за справяне в трудни моменти.

„Поведението е прозорец“ към вътрешния свят на детето. Зад детското непослушание обикновено се крие дефицит на връзката с родителя. „Заздравете връзката, редуцирайте срама“. В сърцевината на книгата на д-р Беки е изграждането на солиден „капитал на връзката“ с децата ни. Тя отговаря подробно на въпроса „как“ да направим това. Когато не сме вложили достатъчно в „банковата сметка“ на връзката с децата, те ще се държат предизвикателно и ще демонстрират по различни начини необходимостта от инвестиция във връзката и „вливане“ на повече родителско присъствие и свързаност.

Първата част на книгата поднася синтезирано, но достатъчно подробно и ясно, ядрото на възпитателни принципи на д-р Беки, базирани на най-авторитетните теории на развитието и достижения на психологическата наука. Тя ни насърчава да се погрижим за себе си, като същевременно потвърждаваме усещанията и валидността на възприятията на децата си, учейки ги да вярват и да се доверяват на себе си. Може да се каже, че това е наръчник за общуване по принцип, „книга за човешките отношения“. Същевременно книгата е изключително практически ориентирана. В следващите части авторката споделя множество стратегии и техники за справяне с конкретни възпитателни предизвикателства, с които повечето родители се сблъскват. Макар по принцип да съм скептично настроена към конкретни възпитателни техники, намирам предложените от д-р Беки за ефективни и полезни, защото не са насочени към механично коригиране на поведението, а към заздравяване на връзката родител–дете, установяване на близост, сигурност и свързаност. Предимство са и многото посочени примери за диалози между родители и деца.

Мисля, че „Добри по душа“ на д-р Беки Кенеди е едно книжно бижу, което наистина помага да направим крачка напред към „родителите, които искаме да бъдем“.

Благодарим на Елена Петрова от блога „За Майките и Хората“ за чудесното ревю!