Къде си, душа моя?

„Къде си, душа моя? Чуваш ли ме? Говоря ти, викам те – тук ли си? Аз се завърнах, пак съм тук – изтупах от нозете си праха на всичките чужбини и се прибрах при теб, до теб съм; подир дълги години странстване отново си дойдох. Да ти разкажа ли всичко, що съм видял, преживял и в себе си попил съм? Или не щеш да чуеш нищо за гълчавата житейска и светска? Но едно е нужно да узнаеш – едното, що научих, че човек трябва да живее тъкмо този живот. Този живот е пътят, отдавна търсеният път към неведомото, което наричаме божествено. Няма друг път. Всички други пътища подвеждат. Аз намерих верния път и той водеше към теб, към моята душа. Завръщам се обжарен и пречистен. Разпознаваш ли ме? Колко време бяхме разделени? Всичко е някак другояче. А как те открих? Какво чудновато пътуване имах! С какви слова да опиша как и по какви усукани пътеки ме преведе до теб добротворна звезда? Дай ръка, душа моя, комай забравена! Как ме стопля радостта да те видя пак, душа моя, отдавна отречена! Животът ме доведе отново при теб. Да благодарим на живота, че изживях всичките му ведри и всичките му тъжни часове, всяка радост и всяка болка. Душа моя, с теб пътуването ми продължава. С теб ще странствам и ще възляза до самотата си.“

Това ми внуши духът на бездната да река и същевременно да преживея противно на мен самия, понеже не го очаквах. Тогава бях все още обладан от духа на времето и мислех иначе за човешката душа. Мислех и говорех много за душата, знаех да я наричам с много учени слова, бях я преценил и превърнал в научен предмет. Не съобразявах, че душата ми не може да бъде предмет на моите преценки и знания, по-скоро моите преценки и знания са предмет на душата ми. Ето защо духът на бездната ми внуши да говоря на душата си, да я призовавам като живо и самостоятелно създание. Трябваше да осъзная, че бях изгубил душата си.

...............


на самия мен извън мен. Но ето, преминах през нещата и те намерих зад всички тях. Все пак, залутан из нещата, открих човечество и свят. Намерих и човеци. И теб, душа моя, преоткрих, първо в образа човешки и после теб самата. Намерих те, където най-малко те очаквах. От тъмна яма ти възлизаше към мен. Беше ми предизвестила себе си в сънища; те пламтяха в сърцето ми и ме тласкаха към дързост и неустрашимост, и караха ме да се въздигна отвъд себе си. Ти ми даде да съзра истини, за които по-рано не бях подозирал. Даде ми да обходя пътища, чиято безкрайност щеше да ме уплаши, ако знанието за нея не беше скътано в теб.

Аз странствах много лета, тъй дълго, докато забравих, че притежавам душа. Къде бе ти през цялото време? Що за отвъдно те криеше и приютяваше? О, проговори чрез мен, нека моята реч и аз станем твой израз и твой символ! Как да те разгадая?

Кое си ти, дете? Като дете, като момиче те представяха сънищата ми; нищо не зная за твоята тайна. Прости ми, ако говоря като насън, подобно на пиян – ти Бог ли си? Дали Бог е дете, дали е момиче? Прости ми, ако говоря объркано. Никой не ме слуша. Говоря ти тихо и ти знаеш, че не съм пиян, ни смахнат, и че сърцето ми се гърчи в болки изпод язвата, от която мракът извлича язвителните си слова: „Самозалъгваш се. Говориш така, че да примамиш другите и да ги накараш да ти вярват. Искаш да бъдеш пророк и слугуваш на тщеславието си.“ Язвата още кърви и съм напълно неспособен да затъкна ухо за своите язвителни слова.

Колко странно ми звучи да наричам дете теб, дето държиш в дланта си вечност. Вървях по друмите на деня и ти ме съпровождаше незримо, сглобявайки ме мъдро къс по къс, и караше ме цялото във всеки къс да видя.

Ти ми отнемаше, когато мислех, че съм хванал здраво, и даваше, когато нищо не очаквах, и все наново и от нечакани посоки прибавяше ми съдбини. Където сеех, лишаваше ме от реколта, а щом не сеех, даряваше ме със стократен плод. И все наново губех пътя, че пак да го намеря, където никога не бях очаквал. Ти крепеше вярата ми в самота и отчаяние. В решителните мигове ти връщаше ми вярата в самия мен.“

Като изнурен странник, подирил в света само света, трябва да при­стъпя към душата си. Трябва да науча, че зад всичко в последна сметка стои душата ми и дори да прекося света, то ще е, за да намеря накрай душата си. Даже и най-скъпите хора не са цел и смисъл на жаждащата любов, те са символи на собствената ни душа.

Приятели мои, досещате ли се към каква самота възлизаме?

********

Откъс от „Червената книга“ на К. Г. Юнг





Коментар

Защитен код


Препоръчани книги

Червената книга (Liber Novus)
ТОП

Червената книга (Liber Novus)

39.90 лв.Без данък: 36.61 лв.


Подобни статии

03/12/2019

Опиянението от митологията и „Най-трудният ми експеримент“ из "Червената книга" на Юнг

Опиянението от митологиятаПрез 1908 г. Юнг купува парче земя на брега на Цюрихското езеро в Кюснахт ..

Прочети повече


Записване за бюлетин

При записване се съгласявате с обработката на личните ви данни единствено за маркетингови цели. Повече на Политика за защита на личните данни.