Опиянението от митологията и „Най-трудният ми експеримент“ из "Червената книга" на Юнг

Опиянението от митологията

През 1908 г. Юнг купува парче земя на брега на Цюрихското езеро в Кюснахт и се заема да строи къща, където възнамерява да живее до края на живота си. През 1909 г. той подава оставка в „Бургхьолцли“, за да се посвети на растящата си медицинска практика и на изследователските си интереси. Напускането на „Бургхьолцли“ съвпада с поврат в изследователските му интереси и насочване към проучвания в областта на митологията, фолклора и религията, заради които събира обширна частна библиотека от научни съчинения. Тези търсения кулминират в Промени и символи на либидото в две части, издадени през 1911 и 1912 г. Това произведение може да бъде разглеждано като знак за връщането на Юнг към неговите интелектуални корени и към културните му и религиозни занимания. Той намира работата с митологията за вълнуваща и опияняваща. През 1925 г. си спомня: „имах чувството, че живея в лудница, която сам съм си построил. Кентаври, нимфи, сатири, богове и богини – общувах с всякакви такива въображаеми същества, като че са мои пациенти, които анализирам. Когато четях древногръцки или негърски мит, изглеждаше ми сякаш снемам анамнеза на душевно болен.“ (Analytische Psychologie, S. 49 <Аналитична психология, стр. 49>.) Краят на деветнайсети век е свидетел на взривна вълна от научни изследвания в новосъздадените дисциплини по сравнителна религия и етнопсихология. Събират се и за пръв път се превеждат с историко-научен поглед изворни текстове като тези в Макс-Мюлеровата поредица Sacred Books of the East <Свещените книги на Изтока> (Юнг е притежавал пълната поредица.). За мнозина тези съчинения представляват значително релативизиране на християнския възглед.

В Промени и символи на либидото Юнг разграничава два типа мислене. Следвайки идеите на Уилям Джеймс, наред с други, Юнг противопоставя насочено мислене и фантазно мислене. Първото от двете е словесно и логическо, а второто е пасивно, асоциативно и образно. Първото се онагледява от науката, второто – от мита. Според Юнг на древните им липсвала способност за насочено мислене, което е съвременна придобивка. Фантазното мислене започва там, където престава насоченото мислене. Промени и символи на либидото е разгърнато проучване на фантазното мислене и на постоянното присъствие на митологични теми в сънищата и фантазиите на съвременни ндивиди. Юнг подчертава антропологическото тъждество между предисторическото/ примитивното и детето. Той поддържа, че изясняването на съвременното фантазно мислене у възрастните същевременно би хвърлило светлина върху мисленето при децата, диваците и предисторическите народи (Срв. C. G. Jung, Wandlungen und Symbole der Libido <Промени и символи на либидото>, München, 1912/1991, S. 37. В преработената редакция на този текст от 1952 г. Юнг доразвива темата (Symbole der Wandlung, in: GW 5, § 29 <срв. К. Г. Юнг, Символи на промяната, ЕА, Плевен, 2006, превод: Ивета Милева, стр. 47>)).

В тази си творба Юнг обобщава теориите на XIX век за памет, наследственост и несъзнавано и обявява, че в несъзнаваното на всекиго има филогенетичен пласт, съставен от митологични образи. За Юнг митовете са символи на либидото и те изобразяват неговите типични прояви. Прилагайки сравнителния метод на антропологията, той извлича богат набор от митове, които подлага на аналитично тълкуване. По-късно определя сравнителния си метод с термина „амплификация“. Твърди, че би трябвало да съществуват типични митове, съответстващи на етнопсихологическото развитие на комплексите. Следвайки Якоб Буркхард, Юнг назовава тези типични митове „праобрази“ (Urbilder). На един определен мит – този за героя – отрежда главна роля. За Юнг този мит разкрива живота на индивида в стремежа му да добие независимост и да се освободи от майката. Той тълкува мотива за кръвосмешението като опит да се завърнеш към майката, за да бъдеш отново роден. По-късно Юнг обявява, че тази му творба бележи откритието на колективното несъзнавано, макар терминът да е въведен по-късно (Срв. „Rede anläßlich der Gründungssitzung des C. G. Jung-Institutes Zürich am 24. April 1948“ <„Реч по повод учредителното събрание на ‘Институт К. Г. Юнг’ в Цюрих“>, in: GW 18/II, § 1131).

В редица статии от 1912 г. приятелят и колега на Юнг Алфонс Медер заявява, че сънищата имат и друга функция, различна от тази да изпълняват желания, и тази функция е балансираща или компенсаторна. За него сънищата представляват опити да се разрешат нравствени конфликти у индивида. Бидейки такива, те не само са насочени към миналото, но и проправят пътя към бъдещето. Медер развива възгледите на Флурноа за подсъзнателното творческо въображение. Юнг следва подобен подход и възприема становището на Медер. За Юнг и Медер тази обнова на понятието за съня довежда до обнова в разбирането на всички останали явления, свързвани с несъзнаваното.

В предговора си към поправеното издание от 1952 г. на Промени и символи на либидото Юнг пише, че творбата е създадена през 1911 г., когато той е 36-годишен: „Този период е критичен, защото бележи началото на втората половина от живота, когато нерядко се случва метаноя, промяна в съзнателната нагласа.“ (GW 5, S. 15 <събр. съч. 5, стр.15>) И добавя, че осъзнавал загубата на сътрудничеството с Фройд и бил задължен на жена си за подкрепата. След завършване на книгата разбрал какво означава да живееш без мит. Лишеният от мит човек „е като изкоренен, той няма истинска връзка нито с миналото, с живота на предците (който постоянно продължава в него), нито със съвременното човешко общество“ (Ibid., S. 13 <пак там, стр. 13>). По-нататък го описва така:

Бях принуден да се запитам с цялата си сериозност: „Какъв е митът, който живееш?“ Не можех да си отговоря и трябваше да призная, че всъщност нито живея с някакъв мит, нито вътре в някакъв мит, а по-скоро в смътен облак от възможни възгледи, към които се отнасях с растящо недоверие... Така по естествен начин се породи решението ми да опозная „моя“ си мит и гледах на това като на задача над всички задачи, понеже – казвах си – как ще мога правилно да поставя в сметката спрямо моите пациенти собствения си личен множител, личното си уравнение, тъй необходимо за опознаване на другия, ако сам аз не го съзнавам? (Срв. ibid., S. 13f <пак там, стр. 13 и сл.>.)

Проучването на мита разкрива на Юнг собствената му липса на мит. Тогава той предприема опознаване на личния си мит, на своето „лично уравнение“. (Срв. Analytische Psychologie, S. 51 <Аналитична психология, стр. 51>.) Виждаме, че експериментирането със себе си, на което Юнг се подлага, представлява отчасти пряк отговор на теоретичните въпроси, по­вдигнати при изследването, чиято кулминация е Промени и символи на либидото.

„Най-трудният ми експеримент“

През 1912 г. Юнг е споходен от няколко значителни съновидения, които не разбира. Той придава особена тежест на две от тях, за които чувства, че показват ограниченията във Фройдовата концепция за сънищата. Ето първото от тях:

Намирам се в южен град, на стръмна улица с тесни стълбищни площадки. Пладне – грее слънце. Стар австрийски митничар, или нещо подобно, върви пред мен, потънал в себе си. Някой казва: „Това е един от тия, дето не могат да умрат. Мъртъв е от 30–40 години, а още не се е разложил.“ Силно се удивявам. Тогава се появява забележителен образ – рицар с могъща осан­ка, препасан с жълтеникава ризница. Изглежда як и непробиваем и е невъоръжен. На гърба си носи червен малтийски кръст. От XII век насам е все още жив и всекидневно, между 12 и 1 часа по обед, прохожда един и същи път. Никой не се учудва на тези две явления, аз обаче съм безмерно слисан. Въздържам тълкувателните си умения. Идва ми наум, че старият австриец е Фройд, а рицарят съм самият аз. Вътре в мен се надига вик: „Всичко е празно и гнусно.“ Налага ми се да го понеса. (Черна книга 2, стр. 25 и сл.)

Юнг намира този сън за притеснителен и объркващ, а Фройд не съумява да го изтълкува. (През 1925 г. Юнг дава следното тълкувание на съня: „Смисълът на съня се крие в принципа на прародителската фигура: не австрийският офицер – той очевидно символизира теорията на Фройд, – а другият, кръстоносецът, е архетипова фигура, християнин, който живее от дванайсети век насам – символ, какъвто днес вече не се среща жив, но не е и съвсем мъртъв. Появява се по времето на Майстер Екхарт и рицарството, когато множество идеи процъфтяват само за да бъдат унищожени впоследствие, а сега постепенно наново се възраждат към живот. Въпреки това, когато ми се яви сънят, не знаех за това тълкуване“ (Analytische Psychologie, S. 67 <Аналитична психология, стр. 67>).) Около половин година по-късно Юнг има друго съновидение:

Тогава ми се присъни (беше скоро подир Коледа на 1912 г.), че седя с децата си насред прекрасни богато наредени покои в някаква кула – по-скоро открита колонна зала; седим около кръгла маса с плот от великолепен тъмнозелен камък. Внезапно долетява чайка или гълъбица и лекичко и изящно каца върху масата. Предупреждавам децата да мируват, за да не изплашат красивата бяла птица. Птицата тозчас се превръща в дете – към осемгодишно русо момиченце, и се втурва да си играе с моите деца из просторните ходници, обрамчени с колонади. После детето изведнъж пак се превръща в чайка или гълъбица и ми казва: „Само в първите часове на нощта мога да ставам човек, дордето гълъбът е зает с дванайсетте мъртви.“ При тези думи птицата отлита и аз се събуждам. (Черна книга 2, стр. 17–18.)

В Черната книга 2 Юнг отбелязва, че този сън го е подтикнал да се впусне във връзка с жена, която срещнал три години по-рано (Тони Волф). (Пак там, стр. 17) През 1925 г. сочи този сън за „начало на вътрешното убеждение, че несъзнаваното не се състои само от инертен материал, а че там долу има нещо живо (Analytische Psychologie, S. 67 <Аналитична психология, стр. 67>.)“.

Добавя, че си помислил за Tabula smaragdina (Изумруденият скрижал), за дванайсетте апостоли, за знаците на Зодиака и др. подобни, но не можел „да измъкне нищо от съня, като изключим неимоверното оживление, настъпило в несъзнаваното. Не разполагах с техника, която да проникне до дъното на това оживление; всичко, що можех да сторя, бе просто да чакам, да продължа живота си и да бдя над фантазиите си“ (Пак там, стр. 68. Е. А. Бенет е записал коментарите на Юнг към този сън: „Отначало помислил, че ‘дванайсетте мъртви’ са дванайсетте предколедни дни, понеже това е потайно годишно време, в което обичайно върлуват вещици. Да се каже ‘преди Коледа’ е все едно да се каже ‘преди слънцето да възкръсне’, защото коледният ден е повратната точка на годината, когато се празнува рождеството на слънцето в митраистичната религия... Едва по-късно свързал съня с Хермес и дванайсетте гълъба“ (Meetings with Jung, Conversations recorded by E. A. Bennet during the years 1946–1961 <Срещи с Юнг. Разговори, записани от Е. А. Бенет през 1946–1961 г.>, London: Anchor Press, 1982; Zürich, Daimon Verlag, 1985, p. 93). През 1951 г. в „За психологическия аспект на образа на Кора“ Юнг представя частичен материал от Liber Novus (описан като част от поредица сънища) в анонимен вид („случай Z“), проследявайки преображенията на анимата. Той отбелязва, че този сън характеризира анимата „като елфическо, т.е. само условно човешко природно същество. Тя може също така да бъде птица, сиреч изцяло да принадлежи на природата и отново да изчезне (да стане неосъзната) от човешката сфера (съзнанието)“ (GW 9/I, § 371<срв. К. Г. Юнг, Архетиповете и колективното несъзнавано, ЕА, Плевен, 1999, преводачи Лилия Атанасова, Марина Бояджиева, стр. 207–210>). Срв. също Erinnerungen <Спомени>, S. 190f. <срв. К. Г. Юнг, Автобиография. Спомени, сънища, размисли, ЕА, Плевен, 1994, превод Бойка Петкова, стр. 180>.). Тези сънища го подтикват да подложи на анализ детските си спомени, но това не довежда до прояснение. Осъзнава, че трябва да възстанови емоционалния тон на детството си. Спомня си, че като дете обичал да строи къщи и други сгради, затова възобновява тази дейност.

Докато е зает със самоанализ, продължава да върши теоретичната си работа. На Психоаналитичния конгрес в Мюнхен през 1913 г. държи реч за психологическите типове. Заявява, че съществуват два основополагащи потока на либидото: екстраверсия, при която интересът на субекта е насочен към външния свят, и интроверсия, при която интересът на субекта е насочен навътре. Като следствие от това прогласява два типа хора, отличаващи се по преобладаването в тях на някоя от тези насоки. Психологиите на Фройд и Адлер са примери за това, че научните становища често приемат за общовалидно това, което произтича от техния собствен тип. Ето защо е нужна психология, която да съблюдава и двата типа. (Срв. „Zur Frage der psychologischen Typen“ <„По въпроса за психологическите типове“>, in: GW 6, §§ 858–882 <вж. Психологически типове, Св. Кл. Охридски, София, 1995, превод Красимира Михайлова, стр. 559 и сл.>.)

Откъс от "Червената книга" на Карл Густав Юнг