„Забравените в неделя“ – шансони, любов и война (ревю на Мария Донева)

Ако вече сте прочели „Вода за цветята“, едва ли ще се изненадате, че следващата книга на Валери Перен (всъщност дебютна за писателката), „Забравените в неделя“, е също тъй вълнуваща и увлекателна. Макар че преводът този път е направен от друга преводачка, Анета Тошева, богатият, цветист стил на френската авторка впечатлява и се разпознава.

И тук ни очакват шансони, чаша вино в местното бистро и много, много любов. Обсебваща, обгрижваща, престъпна, мечтателна, любов, която е останала в миналото и любов, която предстои. Тя може да бъде спасително въже; нишка, която да преведе един мъж през ужасите на войната и амнезията след травмите; може да се стовари като бедствие и да предизвика катастрофа; може да лекува рани, да съхранява спомени и да предизвиква чудеса. Историите, които се преплитат и допълват, неусетно успокояват и възвръщат вярата и в нашите сърца и ние доверчиво следваме всеки обрат, надяваме се и се ужасяваме, скърбим и тържествуваме заедно с героите.

В центъра на всички събития е Жустин Неж, момиче на 21 години, което работи в старческия дом „Хортензиите“. Освен че изпълнява обичайните задължения на помощник медицинска сестра, Жустин обича да разговаря със старците и да изслушва техните истории. „Понеже непрекъснато ми повтарят, че когато умре възрастен човек, с него изгаря цяла библиотека, опитвам се да запазя поне малко от пепелта.“

Любимка на Жустин е Елен Ел – възрастна дама, която прекарва дните си, приютена в своето собствено въображение. Там тя е на един облян от слънце плаж, а любимият ѝ съпруг и дъщеричката ѝ са отишли да плуват и ще се върнат при нея всеки миг. А високо над главата ѝ се рее нейната чайка. Според нея „на земята има толкова птици, колкото са и човешките същества. И когато някои хора си имат обща птица, това е любов.“

Запленена от фантазиите на Елен, Жустин записва нейните спомени в една синя тетрадка, и това е история за любов, за интимност и копнеж, за войната, която взривява човешките отношения. Разказът е толкова живописен и изпълнен с обрати, че с всяка страница става все по-любопитно какво ли още предстои.

Бихме могли да си помислим, че вместо да обръща толкова много внимание на чуждите хора, младата дама би трябвало да се опита да опознае собствените си баба и дядо, още повече че те са я отгледали, след като родителите ѝ са загинали при катастрофа.

Семейната история на Жустин е още по-драматична и непредвидима. Ако в първата половина на романа просто следваме течението на събитията, от средата нататък напрежението толкова се сгъстява, появяват се нови обрати и толкова силни емоции, че става просто невъзможно да оставим книгата, преди да сме видели края ѝ.

Благодарим на Мария Донева за прекрасния текст!