Сага без име

Въпреки завършеността на трилогията „Балкани“ не е невероятен фактът, че Яна Язова се е осмелила да я продължи. Поради положението си на изхвърлена авторка от литературния живот, а много повече заради опасния сюжет на „Соления залив“, тя е предпочела да не споделя за работата си над тази книга. Днес усетът на авторката към описваните събития ни се вижда обективен, но преди 1989 г. той щеше да бъде дамгосан като противодържавен. Пращаха хора в лагери заради вицове.

Така тя написва тази безименна сага в две части – първа част „Голямо и малко“ и втора – „Война“, от позицията на автор, ненаправил компромис. Текстовете им – машинопис с ръкописни поправки и съкращения на авторката – са съхранени в две почти аналогични копия – втори и трети препис в ЦДА. Оригиналът липсва. Едва сега, цялостно разчетени от мен, и двете части излизат в книга благодарение на издателство „Изток-Запад“.

Не смятах, че ще ми се удаде възможността да ги подготвя за печат. Бях първият не само поръчал ги, но и разлистил ги още през 1984 г. – пръв след смъртта на авторката и след служителите на ЦДА, приели ръкописите на Яна Язова. По онова време нямаше никакъв шанс роман със сюжет, представящ в такъв план българската история от първата половина на ХХ век и описващ деветосептемврийските кланета през 1944 г., да бъде публикуван. А фактът, че съществува, можеше само да затрудни или дори осуети издаването на „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, осъществено от 1987 до 1989 г.

След 1989 г. в продължение на около две години ми се струпа тежко дело, наред с другите трудности, заведено срещу мен от наш писател, обвинен от цяла България, че е задигнал оригиналите на непубликуваните творби на Яна Язова. В тия смутни времена неочакван интерес към писателката, граничещ с възторг, прояви литературоведката Цвета Трифонова, известна с проучванията си върху Вапцаров дотогава. Тя бе решила да приготви за печат романа „Война“.

Не съм мислел, че имам монопол върху творчеството на Яна Язова. Но пък в края на краищата бих приел всяко предизвикателство от друг изследовател на нейното творчество, ако си е свършил работата както трябва. Одисеята на подготвения за печат ръкопис на „Война“ от Трифонова продължи шест години. Мина през дузина издателства, смутени, че им се предлага само втората част на неиздаден роман, докато накрая през 2000 г. „Война“ се появи на книжния пазар. Макар и спорна, тази редакция на „Война“ все пак не бива да се премълчава. Защото тя е красноречив пример как, вместо да се изпишат вежди, се вадят очи. Защото текстологията също си има правила.

Още при пръв поглед върху излезлия вече текст на „Война“ ме порази фактът, че той гъмжи от печатни грешки. По-късно се оказа, че от романа липсват цели пасажи, изречения и думи, а текстът е разчетен небрежно. Дори човек има чувството, че е излязъл компютърният набор без корекция. Единствените фрапиращи и навсякъде следвани редакторски намеси (съвсем неважни чак толкова при това) като че ли бяха следните: местоименията „мене“ и „тебе“, предпочетени от Яна Язова, навсякъде са заменени с „мен“ и „теб“, Морскиград е станал Морския град и т.н.). Поради това се наложи да разчета (освен „Голямо и малко“) и наново „Война“, за да представя този важен за Яна Язова текст в автентичния му вид. Най-малкото от уважение към съдбата ѝ, а и към онези нейни почитатели, които с последните си пари си купиха „Война“. 

Специално за това издание на двете части от „Изток-Запад“ възстанових и съкращения на авторката. Повечето от тях издават известна самоцензура, обяснима за ония времена, или склонност към изсушаване на текста. Вторите поправки са разбираеми, но за човек, който е чел ръкописа няколко пъти. С възстановяването на зачеркнатото от Яна Язова читателят по-лесно навлиза в сюжета. В противен случай доста от образите (особено този на Катерина) губят сенчестата си страна. Не бе възможно да се догадим само какви са били тези толкова опасни места в ръкописа, които са изрязани от страниците. Подобни са колебанията на авторката и в текстовете около заминаването на цар Борис III при Хитлер, заболяването му след това и бързата му смърт, останала мистерия до ден днешен, както и с убийството на Фердинанд. Слава богу, че такива „атаки“ срещу ръкописа не са много, а някои от изрязаните пасажи в единия екземпляр са оцелели в другия. Както сторих при разчитането на „Aлександър Македонски“ и в „Соления залив“ давам възможност да се прочетат на едно място двете авторски редакции на ръкописа, като с курсив възстановявам зачертани от авторката пасажи, изречения и думи. Защото всъщност оцелялата чернова на „Соления залив“ реално представлява два варианта на текста. Този е начинът да не отблъснем с още стотина страници бележки обикновения читател, а в същото време да улесним бъдещите изследователи на творчеството на Яна Язова. Пък и в сегашните времена, когато липсва книжен пазар и хората нямат пари за книги, такова издание като че ли съвместява най-добре ролята и на масово издание, и на академично. А и черновата е писана на разпадаща се хартия, която не се знае колко още ще издържи – във времето или разлиствана от доброжелатели, а защо не и от неуки хора, някои от които нямат интерес да направят нещо за Яна Язова, а обслужват свои лични интереси. 

От цялата шумотевица около първото издание на „Война“ непонятно ми беше защо е пренебрегната първата част – „Голямо и малко“. Не ми е известен подобен случай – да се издава част от роман, при това започващ от средата на ръкописа, да се изхвърля краят му, извършено съвсем преднамерено. Цялостният прочит на двете части подсказва, че замисълът на авторката значително е стеснен с издаването само на втората част на ръкописа – „Война“, като грубовато е сведен до криворазбрана конюнктурност и пазарност на текста от въпросната литературоведка. Всъщност „Голямо и малко“ е въведение, макар и с много повторения и завръщания към няколко символа (погребален например), най-вече към драмата на българина, който след освобождението разбира, че свободата нито се яде, нито се пие, че на мястото на предишните турски потисници са се появили свои – родни. Че идеите на плеядата герои като Левски, Бенковски и Опълченците на Шипка са стъпкани в калта. Затова и доста натрапчивите описания на погребението на майката на Фердинанд не са никак случайни. Яна Язова индиректно подготвя чрез този частен случай читателя за съдбоносната тема, която я вълнува – погребението на Третото българско царство.

Кощунствено ми се видя това осакатено представяне на романа. В по-богатите страни наистина се правят адаптации, дори други автори дописват в нов том прочути книги. Но такива изяви са оправдани, когато е издаден автентичният текст на автора – без съкращения и прочие редакторски своеволия. Най-малко Яна Язова – покойница, която не може да възрази и да осуети това – заслужаваше подобна гавра.

Без „Голямо и малко“ трудно може да се навлезе и в други събития, така драматично разиграли се във „Война“, по простата причина, че в първата част са въведени и повечето от действащите герои. Предишната дешифраторка на „Война“ съвсем съзнателно се е отказала от последната глава. Публикуването ѝ в сегашното издание ще накара читателя да преоцени целия текст – да осъзнае, че Яна Язова се вълнува от дребния или конкретен човек, факт или събитие, за да посочи неговото място като тухла в зида на човешкото познание и история. Самоволният избор какво да се възстанови в първото издание на „Война“ от зачеркнатото в ръкописа създава допълнителен хаос. Трифонова се е престарала и със сливането на отделни пасажи – Яна Язова е поетеса и затова отделните редове често пъти нарочно са така разделени, за да въздействат по-фронтално върху читателя. Маса думи са неразчетени или пропуснати, редовно се пропуска отрицателната частица „не“ пред глагола или се преиначават глаголните времена, което предизвиква истинско объркване, допълнително усложнява и обезсмисля текста. По едно време читателят се чуди кой е граматически неграмотният – Яна Язова или „съставителката“ Трифонова! 

Не е извършена докрай и декларираната в предговора нормализация на текста по съвременния правопис. Учудвам се защо не е бил преписан романът така, както е даден от Яна Язова – в черновата грешките са по-малко, отколкото в отпечатаната книга. Видно е, че е извършена недопустима манипулация, обслужваща нечии криворазбрани пристрастия. Точно те са изместили на заден план най-важното – изваждането на бял свят на една от най-значимите книги на Яна Язова. Затова посегателството е редно да се изобличи и поправи, каквото и правя с това пълно издание на „Соления залив“. Колко ужасно е, когато се оперира с творчеството на автори по този начин, когато те не могат да протестират – най-малкото защото не са живи. Всъщност в периода преди 1989 г. и с живите не се постъпваше по-различно – достатъчно е да припомним случая „Тютюн“. Цялостното представяне на двете части в един том несъмнено има и друга стойност – сюжетът на „Соления залив“ в голяма степен ни кара да преоценим внушенията на авторката в трилогията „Балкани“.

При първото издание на „Война“ в предговора си Ц.Т. твърди, че двете части са писани през 1945–1946 г. – не според документи, а интуитивно. Това обяснява защо игнорирането на „Голямо и малко“ не е случайно. Още върху заглавния му лист авторката собственоръчно е написала: „Примери“. Знаем, че така е била озаглавена първоначално трилогията „Балкани“. Трифонова смята, че Язова завършва „Война“ през посочения от нея период, защото авторката имала колебания около стария и новия правопис. Същото обаче се наблюдава и при други ръкописи от втория период на Яна Язова – например в трилогията „Балкани“. Всички те са написани на една и съща хартия. Друг е въпросът за съзряването на замисъла на „Соления залив“. Литературният изследовател е редно да се опре на документи, на спомени на съвременници и т.н., а не произволно да датира недатирано произведение като „Соления залив“. Желязно правило за текстолога е да не променя стила на авторката освен граматически. Своите несъгласия и уточнения той може да изрази в бележки. Колкото до редактора – ако авторът е жив, двамата съгласуват поправки и промени. А ако е покойник, тогава е възприето текстът да се публикува без намеси. Нима редакторът е по-важен от автора? Има народна поговорка, нека я припомня: „Обущарю, не гледай по-високо от обувките!“ И още: „Ако искаш да те огрее светлината на чуждата слава, не я осквернявай!“

Кога всъщност е писан „Соления залив“? Като хронологично продължение на „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“ може би е започнат след написването на „Шипка“ и е завършен окончателно през 70-те години на миналия век. Възможно е авторката да е внасяла поправки и до смъртта си през 1974 г. Вероятно „Соления залив“ е предпоследният известен ръкопис на Яна Язова, нейната лебедова песен. Косвено доказателство за това е друг (последният известен) текст на Язова, съхранен частично (до 49-ата си страница) – „Как мами учи децата си“, който, за щастие, е точно датиран от нея – 1 септември 1970 – 15 август 1971 г.

Последната глава на „Война“, изхвърлена от Трифонова, по внушение се родее с „Как мами учи децата си“. Катерина решава да направи приют за сираци, а в „Как мами учи децата си“ Яна Язова дава напътствия как децата трябва да бъдат възпитавани. „Как мами учи децата си“ е и сбогуване на Яна Язова с тоя свят – в ръкописа герои са всички нейни покойни близки, към които не след дълго насилствено я присъединяват и нея. Този необичаен текст подсказва, че тя напълно е съзнавала и друго – да предаде своя опит на следващите поколения, още повече че не е имала собствени деца. Самият „Солен залив“ е любопитен щрих в творческата ѝ биография. Отделни пасажи в него недвусмислено подсказват, че този ръкопис е за Яна Язова равносметката, отделянето на плявата от зърното, истинският документ за нейната съдба на независим творец. Тя не би могла да го напише в този вид през 1945–1946 г., както смята Цвета Трифонова. Развитието на сюжета подсказва, че е било необходимо време, за да се осмислят събитията на 9 септември 1944 г. Според Яна Язова то е зрителната тръба, чрез която хората оценяват великите дела, великите събития и великите хора. Това отчетливо се долавя и в идеализацията на проф. Балабанов, починал през 1955 г., чрез образа на Фердинанд.

„Голямо и малко“ и „Война“ са две части на една безименна сага за българската мизерия, за българското нещастие всеки нов управляващ да идва на власт с красиви обещания, от които след грабването на кокала не се изпълнява нито едно. Позволих си да я нарека „Соления залив“. Още повече че това име авторката използва като алегория на тази наша родина българия – малка по територия, но с драматични събития, достойни за световната история. Още навремето социологът Иван Хаджийски писа, че в страни без колонии като нашата шансът на едни да забогатеят е за сметка на мизерията на останалата, застрашително многобройна част от народа. Солта открай време пък е символ на пот и сълзи, два неизменни символа от живота на нашия народ. А за някои високоиздигнати избраници още в Библията се казва, че те са солта на земята. Такива ги има немалко и в „Соления залив“ – нека споменем Фердинанд, Катерина, Русан Кондуктора или Беро-беро.

В „Соления залив“ са вместени не само исторически образи и събития от третото българско царство, включително и на малолетния цар Симеон II. Не по-малка ценност представляват и някои „битови“ подробности от интимния свят на измислените от нея жители на соления залив. Чрез тях долавяме светлини и сенки в българския характер, които остават непроменими до днес. В това ще могат да се уверят тия, които имат очи, още повече сега, когато текстът излиза най-сетне точно разчетен и несъкратен, 29 години след убийството на авторката от следовници на онези (например Анастасия), чиито дела тя така разтърсващо описа в края на своята сага „Соления залив“.

Ако „Соления залив“ е последната крупна творба на Яна Язова, то тогава изборът на място на действието обяснява и други неща. Човек в края на живота си спомня за младостта, за първите любими неща. Известно е, че Яна Язова е боготворяла морето и особено Варна, където летува почти всяко лято. Друг неин любим черноморски град е Созопол, където се разиграва и кратката ѝ любов с художника Марио Жеков, прекъсната категорично от Александър Балабанов. Созопол и Варна Яна Язова описва и на младини в класическия си вече роман „Капитан“, излязъл за пръв път през 1940 г. В „Соления залив“ обаче тя не се радва толкова на морето, повече я вълнува гнилият мирис на разрухата. Този мирис е съзвучен с българското блато, за което тя загатва още в първия си роман „Ана Дюлгерова“, затова той неуловимо присъства в тази своебразна фреска на краха и разтлението, започнала с войнишките бунтове през 1918 г. и приключила със съветската окупация на България през 1944 г. Точно в „Соления залив“ четем, че „колкото една власт затъва по-дълбоко, толкова повече говори“, а и много други прозрения на авторката се сбъднаха напоследък.

Макар и подготвен по чернови, романът несъмнено е ярка и отличаваща се творба, която няма как занапред да бъде премълчавана или потулвана. Не се надявам толкова на оредялата гилдия на критиците, а по-скоро на читателите да споделят мнението ми, че „Соления залив“ е класическа творба на българската литература. Точно последната глава пък превръща сюжета от регионален в общочовешки.

Тази сага впечатлява дори и с несъвършенствата си – непрекъснатото връщане на авторката към едни и същи случки, думи, характеристики на героите. Тези непрекъснати повторения не са случайни – става дума за авторски замисъл, а не за творческа грешка – това дешифраторът на текста добре трябва да усети. Думи като тъкачката, вдовицата, търговеца, кондуктора и т.н. отвеждат към древногръцката традиция, според която всеки герой веднага се изтъква с най-същественото си. Например баба Мария е образ на символно вплитане чрез децата си на нишките на живота, толкова отчетлива е и професията на Русан. Авторката е била добре запозната с този похват от дългогодишните ѝ разговори с неговия вдъхновен познавач проф. А. Балабанов. Тези характеристики на героите имат дълбок символен смисъл, затова се и отказахме да посочваме прототипите им. В противен случай се стига до принизяване на глобалния замисъл на авторката, а сюжетът се изравнява с дребнаво любопитство към живота на този или онзи прототип. Изключение правим само за Фердинанд (проф. Ал. Балабанов) и за Катерина, въпреки че и при тях реалността е преплетена с голяма доза въображение от Яна Язова. Например в „Соления залив“ Фердинанд го убиват, а в действителност проф. Балабанов оцелява. Навремето писателят Владимир Полянов разказваше колоритна случка с него. След 9 септември 1944 г. той гипсира здравия си крак, та ако дойдат да го арестуват комунистите като приятел на покойния цар, да се съжалят над него. За късмет, не се налага да демонстрира гипса. В „Соления залив“ е и последното крупно превъплъщение на Яна Язова – като черния ангел Катерина. Възстановените пасажи един ден ще бъдат в помощ на биографите на писателката. Доста от тях засягат отношенията на Фердинанд и Катерина и поне от тона им може да се долови, че написването им не може да е станало преди смъртта на Балабанов през 1955 г. Образът на Катерина, в който тя се преобразява, е необичаен и неприличащ на никой друг. Такава е и Яна Язова – българката, която предпочете да твори за своя български народ, без да получи нищо в замяна.

Към читателите се обръщам с молба. Не се чудете, ако тази книга, писана преди десетилетия, ви прозвучи ужасяващо съвременно и потискащо безнадеждно! Независимият и безкомпромисен писател обикновено изпреварва своето време. Особено когато е очевидец на съдбоносни събития. Какъвто е случаят с Яна Язова.

2 юни 2003 г., София – 

Петър Величков