Откъс от книгата "История на българското военно разузнаване, том 2"

В системата на Организацията на Варшавския договор


1.  Организационно развитие и дейност

(1955–1962)



С подписването на Варшавския договор на 14 май 1955 г. за създаване на източноевропейската военнополитическа организация държавите от Съветския блок започват нова епоха във взаимоотношенията си във външнополитическата и отбранителната област. Десетилетия наред в годините на т.нар. „реален социализъм“ официалната пропаганда лансира две неверни – или най-малкото неточни – твърдения. Първото от тях е, че създаването на Организацията на Варшавския договор е „непосредствен отговор“ на създаването на НАТО.

Малко хора се замисляха, че този акт става шест години след подписването на Вашингтонския договор, с който се създава Северноатлантическият съюз, и поради това няма как да е „непосредствен отговор“ на изграждането на западната военнополитическа организация. В действителност идеята за обща източноевропейска институция още при нейното публично обявяване на международно съвещание в Москва в началото на декември 1954 г. ясно разкрива мотивите за тази инициатива – процеса на ремилитаризиране на Западна Германия и решението от 23 октомври 1954 г. за включването ѝ в НАТО, което става реалност на 6 май следващата година.

Втората теза убеждава, че именно с подписването на съюзния договор във Варшава през май 1955  г. се поставя началото на мирновременната военнополитическа организация на страните от социалистическия лагер. Всъщност във Варшава приключва началният етап на източноевропейската военнополитическа интеграция, започнала със създаването на система от двустранни съюзни договори (1947–1949) и с унифициране и превъоръжаване на отделните национални армии по съветски модел (1951–1954). Първоначално в Кремъл предвиждат бъдещата източноевропейска организация да е с предимно консултативно-координационни функции в сферата на външната политика. Едва в навечерието на съвещанието във Варшава в началото на април 1955 г. пред съветския министър на въоръжените сили маршал Георгий Жуков е поставена задачата да предложи механизми и структури в областта на отбранителната политика. Поради това на учредителното съвещание през май няма готовност да се разгледат и приемат конкретни решения по военните структури на организацията, а само в член 5 от съюзния договор най-общо се споменава, че предстои създаване на Обединено командване на Обединените въоръжени сили (ОВС). Едва четири месеца по-късно съветският ръководител Никита Хрушчов изпраща до своите съюзници проект за статут на Обединеното командване на ОВС, приет на първото редовно съвещание на Политическия консултативен комитет (ПКК) на организацията в края на януари 1956 г. в Прага. В документа се формулират пълномощията на Главнокомандващия и Щаба на Обединените въоръжени сили (ЩОВС) и взаимоотношенията между ЩОВС и генералните щабове на националните съюзни армии. Организационните въпроси на ЩОВС се поемат от Десето управление на ГЩ на съветската армия.

Изграждането и усъвършенстването на военните структури на Организацията на Варшавския договор е дълготраен процес, който е завършен тринадесет години по-късно на съвещанието на ПКК в Будапеща през март 1969 г. с приемане на статутите на специализираните Комитет на министрите на отбраната, Военен съвет на ОВС и Военен научно-технически комитет и видоизменен статут на Обединеното командване (На 18 март 1980 г. – десетилетие преди разпускането на военните структури на пакта – е приет най-накрая и секретният Статут на Обединеното командване във военновременния период.). За пръв път Главнокомандващият на ОВС представя доклад за състоянието на Обединените въоръжени сили на съвещание на ПКК в Москва през май 1958 г. Сформирането на Комисия на външните министри на съвещанието през май 1958 г. поставя началото, макар и в твърде зачатъчен вид, на специализирани комитети, предвидени в член 6 от Варшавския договор. През май 1959 г. към Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) е създадена специална Комисия по военната промишленост, в която се съгласува специализацията на отделните страни в производство на въоръжения и военна техника, както и перспективните планове за военни доставки за отделните национални армии. Едва през октомври 1960 и март 1961  г. се провеждат заседания на Обединеното командване на ОВС с участие на началници на генералните щабове и заместник-министри на отбраната, което е първообраз на бъдещия Военен съвет на ОВС. През септември 1961 г. за пръв път се провежда отделно заседание на министрите на отбраната от съюзните източноевропейски държави, което е първообраз на бъдещия Комитет на министрите на отбраната (КМО). Специфичен елемент в процеса на коалиционна интеграция в рамките на Варшавския пакт е значителното редуциране на апарата на съветските военни съветници и преобразуването на тази институция през май 1958 г. в Институт на постоянните представители на Обединеното командване на ОВС, който нормативно е уреден със секретно споразумение от 29 март 1961 г. (В периода 1952–1953 г. броят на съветските военни съветници в България достига 130 души, а в началото на 1955 г. в страната има 65–70 съветски военни съветници. След май 1955 г. техният брой е редуциран до 31–35 души, а в периода след май 1958 г. в България остават 10–15 висши и старши офицери от съветската армия в постоянното представителство на ОК на ОВС.)

Въпреки очевидно продължаващата субординация на по-малките съюзници към политиката на водещата свръхсила и последователно налагания режим на „ограничен суверенитет“, мотивиран с изпълнението на общите коалиционни ангажименти за защита на „социалистическата общност“, създаването на Варшавския пакт внася някои съществени промени във функционирането на източноевропейската система за сигурност. На първо място, това е отражение на колебливите опити за отхвърляне на предходния модел на пряка силова доминация от страна на Сталин в новата епоха на противоречива и непоследователна „десталинизация“ в Източна Европа. Въоръжената интервенция година по-късно в Унгария и след едно десетилетие в Чехословакия очертават директивните граници на „самостоятелно“ поведение, но все пак допускат прояви на собствени позиции, стига да не се накърняват идеологическите основи на режима или целостта на съюза. С подписването на Варшавския договор и последващите съвместни споразумения се цели също така легитимирането на източноевропейския съюз като международноправен субект, подобен на НАТО, в съответствие с член 51 и 52 от Устава на ООН (Промяната се проявява и в аналитичните експертни доклади на НАТО – ако до 1956 г. фокусът е върху политиката на Кремъл, а по-малките съюзници са споменавани просто като „сателитите“, след това все по-голямо внимание се обръща на диференцираните подходи към „ситуацията в Източна Европа“ – Hatzivassiliou, Evanthis. NATO and Western Perceptions of the Soviet Bloc. Alliance analysis and reporting, 1951–1969. London: Routledge, 2014, pp. 92–93).

В перспектива този статут дава основания да се изисква преговорите за европейска сигурност да се извършват на блокова основа и да се лансират регионални инициативи за „безядрени зони“ или за „едновременно разпускане на двата военнополитически съюза“.

На следващо, но не по важност, място със създаването на общата военнополитическа организация се поставя началото на двустранно и многостранно взаимодействие – включително в най-чувствителната разузнавателна област, – което не минава задължително и единствено през Москва, въпреки че общата координация в рамките на съюза се диктува от съветската столица.

Изключително важно значение за развитието на съюзните армии имат два съществени фактора – военно-технологичното развитие и оръжейната надпревара между двата основни военнополитически блока с въвеждането на нови ракетно-ядрени оръжейни системи в периода 1957–1961  г. и възприемането съответно на нови доктринални схващания за неизбежно използване на тактически атомни оръжия при евентуална война в Европа. В практиката на Варшавския пакт съветската военна доктрина се налага като обща доктрина за помалките източноевропейски съюзници въпреки известно несъгласие от страна на полското ръководство в края на 50-те години на ХХ в. и по-късно на румънското ръководство след 1962 г. Определено влияние изиграват също трите последователни съкращения на личен състав във въоръжените сили, обявени през 1955, 1958 и 1960 г., в резултат на Женевските споразумения между ръководителите на СССР, САЩ, Великобритания и Франция от юли 1955 г.(Централен държавен архив (ЦДА), ф. 1-Б, оп. 64, а.е. 215, л. 3; а.е. 217, л. 1–5; а.е. 244, л. 1; ф. 136, оп. 83, а.е. 689. Съкращенията в българската армия през 1955 г. обхващат 18 000 военнослужещи, през 1958 г. – нови 23 000 души, а обявеното съкращение от февруари 1960 г. не е осъществено поради влошаване на международната обстановка) 

В резултат на ескалацията на Берлинската криза през 1961 г. съкращенията на военен персонал са преустановени, а Кубинската ракетна криза година по-късно води до нова, по-сериозна ескалация на напрежението между двата противостоящи си военнополитически блока...


Продължението можете да прочетете в История на българското военно разузнаване. Том 2 от проф. Йордан Баев.




Коментар

Защитен код


Препоръчани книги

История на българското военно разузнаване. Том 1
ТОП

История на българското военно разузнаване. То...

20.00 лв.Без данък: 16.67 лв.

История на българското военно разузнаване. Том 2
ТОП

История на българското военно разузнаване. То...

29.00 лв.Без данък: 24.17 лв.


Записване за бюлетин

При записване се съгласявате с обработката на личните ви данни единствено за маркетингови цели. Повече на Политика за защита на личните данни.