Векът на диктаторите – живот, белязан от смърт

Прожекторите осветяват сцената, завесата се вдига, публиката притихва, главните актьори започват диалога от първо действие...

Някъде зад завесата нервно крачи мъж. Той е нисък, невзрачен – ако не ви го описвах в този момент, едва ли щяхте да го забележите... Но той много иска да е там, на сцената, да бъде главният герой, обожаван от публиката и критиците. Всички, които го познават, знаят, че няма актьорски талант и никога не би се добрал до роля. Той е събирателен образ на всички онези мъже, които историята в началото не забелязва, впоследствие ѝ се налага да търпи, а накрая съвсем не може да изхвърли от страниците си. Сектанти, маргинали, невзрачници; отчаяни агитатори или военни, които нямат търпение да се измъкнат от провинциалната си безизвестност: тези неуспели митомани и реваншисти никога не биха могли да се доберат до властта, ако съдбата не ги е побутнала с пръст (или с крак). Диктаторите винаги се появяват от хаоса – конфликти, революции, икономически кризи.

Авторът на „Изчезването на Йозеф Менгеле“ – Оливие Гез – прави невъзможното: събира на една маса Фюрера, Дучето, Малкия баща на народите, Великия (и Малкия) кормчия, Вожда, Лидера, Предводителя, Водача. Всички онези фигури с мрачни лица и войнствен вид, накичени с медали и ордени, които не просто бележат, а оформят по свой образ и подобие XX век – векът на диктаторите.

„Векът на диктаторите“ е плод на дългогодишните усилия на журналисти, изтъкнати историци и интелектуалци, които рисуват страшна, но много показателна картина на света. Изчерпателността на проучването, съчетана с разказваческо майсторство, ще ви даде правдива представа за живота и управлението на някои от най-кървавите диктатори през последния век. 

Из страниците на книгата ще срещнете стари познайници като Енвер Ходжа – последния сталинист в Европа, Мао Дзъдун или Бенито Мусолини, както и по-неизвестни диктатори като Алфредо Стреснер – „върховния вожд на Парагвай“ – или Жозеф-Дезире Мобуту (един от най-дълго управлявалите диктатори се вихри на територията на Конго), който години наред е трън в очите на „Амнести Интърнашънъл“ (неговият режим се крепи на арести без заповед, доживотни заточения, екзекуции, всевъзможни мъчения, загадъчни изчезвания на противници, кървави репресии над уличните протести, стачките и митингите, масови избивания на селяни).

Ето ни осъдени да живеем в света, в който живеем. Това условие е твърде сурово и твърде противно на духа на модерните общества, за да може да продължава“, пише Франсоа Фюре в заключението на „Миналото на една илюзия“. Навсякъде, включително и в най-старите демокрации, ставаме свидетели на авторитарни прояви, на фашизоидни припламвания. Глобализацията – турбокапитализъм, големи миграции, климатично затопляне, нови технологии – създава тревожно напрежение у народите. Те търсят сигурност, опора, йерархии в един свят, съсипан от криза на модерността, сравнима с онези, които последваха първите две индустриални революции. Също като тъжните им предшественици, различни „силни“ личности или претендиращи да са такива предлагат прости решения на проблеми, които стават взе по-сложни.

Те се групират около три основни оси – сигурността, идентичността, консумацията: триптих, който се разгръща от Бразилия до Съединените щати, от Япония до Унгария.

Една от историите, които Гез избира да включи в сборника, е тази на камбоджанския диктатор Пол Пот. Той не е знаменит със злодеянията си като Хитлер или Сталин и името му не говори нищо на повечето хора. Като водач на режима на Червените кхмери той е отговорен за смъртта на 1/5 или 1/4 от камбоджанците (между 1,5 и 2 милиона души). 

Дами и господа, на вашето внимание Пол Пот: 

Режимът на Червените кхмери е отговорен за смъртта на една пета или една четвърт от камбоджанците (между 1,5 и 2 милиона души). Смайващият мащаб на това избиване, и то във век, който познава немалко подобни, не е дело нито на нашественици, нито на план за етническо изтребление и това го прави съвършено неповторимо. Червените кхмери – комунистическа група, която до края на 60-те години е почти незначителна – са издигнати на власт през април 1975 г. по едно невероятно стечение на обстоятелствата: безпомощен цинизъм на политическите им противници; влошаване на войната в съвсем близкия Виетнам след 1964 г. и нарастваща неспособност на монарха принц Сианук да продължава да поддържа политиката си на неутралитет; странно, противоестествено съюзяване на принца с Червените кхмери след държавен преврат, извършен от собствения му министър-председател генерал Лон Нол, който го сваля от власт през март 1970 г.; масирано вмешателство на Северен Виетнам в подкрепа на братската камбоджанска партия в условията на жестока гражданска война, утежнена от преимуществено въздушната американска интервенция; оттегляне на Съединените щати от индокитайския конфликт през 1973 г.

Тактическите умения на Червените кхмери и на техния водач Пол Пот, както и способността им да не отстъпват пред нищо, за да постигнат целите си, свършват останалото...

Когато утопията започне да бъде прилагана в действие, почти винаги е извор на човешки нещастия: това е известно поне от руската революция от 1917 г. Когато целѝ (като в Камбоджа) да смаже не само обществото, но и отделния човек, като го лиши от власт над самия себе си, резултатът може да бъде единствено ужасяващ. Ето например с какви препоръки Кхиеу Сампхан посреща през 1976 г. студентите, завърнали се от чужбина: „... духовната частна собственост е най-опасна, тя включва всичко, което смятате, че е „ваше“, всичко, което според вас е във връзка с вас – вашите родители, вашето семейство, вашата жена. Всичко, за което казвате: „Това е мое“, е духовна частна собственост. Забранено е да се мисли с понятия за „аз“ и „мое“. Ако кажете „моята жена“, това е лошо. Трябва да кажете „нашето семейство“. Камбоджанската нация е нашето голямо семейство. [...] Ние сме детето от Ангкар, мъжът от Ангкар, жената от Ангкар. Знанията, които носите в главите си, вашите идеи – те също са умствена частна собственост. За да стане човек истински революционер, трябва [...] да прочисти ума си. [...] Ако успеем да разрушим цялата материална и умствена частна собственост [...], хората ще бъдат равни. Но ако нямате нищо – нула за него и нула за тебе, – ето това е истинското равенство...“ От това следва – конкретно – повсеместното обявяване за престъпление на най-елементарните човешки чувства, възприемани като белези на контрареволюционен индивидуализъм. Човек е можел да бъде наказан, че е помогнал на болен или недъгав съсед – единствено Ангкар може да го направи. Забранени са любовните жестове и думи между съпрузите – цялата любов трябва да е насочена към Ангкар, а ролята на женените двойки е сведена до създаване на потомство. Що се отнася до извънбрачните връзки, те често били наказвани със смърт. И парадоксално – в този хаос от непресекваща бруталност обидата и ударите, например от родители към деца, били смятани за тежки престъпления: и тук монополът е запазен за Ангкар.

Същите принципи водят и до една чисто инструментална концепция за индивидите, изразена отлично в смразяващата формула на кадрите на Червените кхмери и потвърдена от много очевидци на онова време: „Да се загубиш – не е загуба, да се запазиш – няма никаква полза.“ Тази сентенция открива пътя пред всички смъртоносни злоупотреби: постоянни депортирания, често на цели семейства, към все по-убийствени места, където върлува малария и земята се обработва трудно; всеобщо недохранване, като жертвите са имали единствено правото да берат плодове или да събират дребни ядивни животни; използване на храната като оръжие, за да се различат покорните от непокорните или от слабите; превръщане на болниците в места за умиране; изтощаване от работа, особено във фараонските усилия за напояване; и разбира се, екзекутиране със стотици хиляди на всички онези, на които – поради произхода им или поведението им – е могло да се гледа като на песъчинки в тоталитарната машина. Стига се дотам, че човешката пепел е използвана като тор – и то с гордост! – и са правени пълни кръвопреливания (поне в централния затвор „Туол Сленг“), при които донорът умирал. На депортираните се предлагал моделът на вола: покорство, безропотен труд, вярност към господаря. И трябва да се отбележи, че положението на животните било значително по-добро от (не)човешкото положение: удрянето на домашно животно било наказвано жестоко, а човекът бивал бит, измъчван и убиван по най-незначителни поводи.

Чистотата, за която вече казахме до каква степен Пол Пот е бил обсебен от нея, е втори ресор. Тя е причината за премахването на паричната единица и замяната ѝ със стокова размяна, но също и за изселването от градовете. Градовете, чието население образувало „новия народ“, лишен от всякакви права, всъщност имали тройния недостатък, че повечето от тях се били съпротивявали на Червените кхмери чак до края на гражданската война през април 1975 г.; че в много по-голяма степен от селата били проникнати от чужди влияния, особено западноевропейски от 1860 г. нататък (установяването на френския протекторат); и накрая, че били въплъщение на бастионите на пазарната икономика – още по-позорна, тъй като в Камбоджа, както и на други места в Югоизточна Азия тя се слива с етническите малцинства, съсредоточени в градовете: китайци, виетнамци и най-вече чам. С изключение на виетнамците, тези народности били преследвани не заради произхода им, а защото представлявали социално-икономическият модел, който кхмерите искали да премахнат. Което не попречило броят на избитите китайци (или по-скоро на сино-кхмерите, тъй като те по принцип били силно асимилирани) да достигне 38%, а на чам – 40%.