Вечният сблъсък на идеи

Сблъскат ли се източният и западният вятър, резултатът непременно е буря. Сражение между нравите, между традицията и модерното светоусещане, което може да донесе повей на промяна и за двете страни – това ще открие читателят сред страниците на „Източен вятър, западен вятър“. Той е първият публикуван роман на писателката Пърл Бък – носителка на редица престижни награди, сред които Нобелова награда за литература и „Пулицър“.

Процесите на глобализация не са повод за сериозни дискусии единствено в съвременното общество. „Източен вятър, западен вятър“ от 1930 г. разказва историята на Гуейлан – млада китайка, която цял живот е възпитавана да бъде покорна съпруга, а бракът ѝ е уреден още преди раждането ѝ. Съпругът на Гуейлан е учил в чужбина, където възприема много от западните порядки. Постепенно тя решава да се промени за него и започва да осъзнава, че не всичко, което не познаваме, трябва да се отхвърли с лека ръка.

Връзката на Бък с китайската култура ѝ помага да разказва детайлно и правдоподобно, но и с уважение. Героите ѝ са силни характери, описани както с положителните, така и с отрицателните им черти.

„Източен вятър, западен вятър“ ще ви помогне да опознаете китайската култура и народопсихология. При толкова полярните про- и антиглобалистични позиции творбата ще ви предложи един вечноактуален поглед, чрез който всички можем да научим нещо от другия, но и да запазим собствената си идентичност.


Откъс:

Като поглеждам назад, осъзнавам, че именно онази вечер съпругът ми започна да се интересува от мен. Сякаш преди това нямаше за какво да говорим. Мислите ни не се срещаха. Можех само да го гледам как се чуди и недоумява, а той изобщо не ме поглеждаше. Когато все пак се случеше да си разменим думи, правехме го с учтивостта на хора, които са си чужди, аз му говорех свенливо, а той се обръщаше към мен с внимателна вежливост и като че ли не ме виждаше. Но сега, когато се нуждаех от него, той най-после ме видя, задаваше ми въпроси и искаше да чуе отговорите ми. А що се отнася до мен, любовта, която трептеше в сърцето ми, прерасна в обожание към него. Никога не съм си представяла, че мъж може да се отнася толкова внимателно с жена. 

Като го попитах как да освободя стъпалата си, мислех, разбира се, че само ще ми даде указания въз основа на медицинските си познания. И бях толкова изумена, когато той лично донесе тас с гореща вода и бял бинт. Срамувах се. Никой не беше виждал стъпалата ми, откакто станах достатъчно голяма да се грижа за тях сама. Когато сложи таса на пода и коленичи да хване стъпалата ми, цялото ми тяло пламна. 

– Не – рекох немощно. – Сама ще го направя.

 – Не бива да се притесняваш – отвърна той. – Аз съм лекар, нали знаеш?

Въпреки това отказах. Тогава той ме погледна решително в очите.

– Гуейлан – каза сериозно, – знам какво ти коства да направиш това за мен. Нека ти помогна с каквото мога. Аз съм твой съпруг. 

Без да кажа нито дума, аз отстъпих. Той хвана стъпалото ми и внимателно свали обувката и чорапа, след което размота вътрешния плат. Изражението му беше тъжно и строго. 

– Как само си страдала! – промълви тихо и нежно. – Какво нещастно детство – и всичко това напразно! 

Като го чух, очите ми се напълниха със сълзи. Той смяташе всичките ми саможертви за безполезни и дори изискваше нова саможертва!

След като краката ми бяха накиснати и бинтовани отново по-хлабаво, се започна непоносимо страдание. Освобождаването беше почти също толкова болезнено, колкото бинтоването. Свикнали със стягането, стъпалата ми постепенно се разтегнаха малко и кръвта започна да циркулира. 

Понякога през деня дърпах превръзките и ги разхлабвах, за да ги омотая по-здраво и да облекча болките си, но след това се сещах за съпруга си, знаех, че вечерта ще разбере какво съм направила, и отново ги слагах както си бяха. Изпитвах известно облекчение само когато седях на стъпалата си и се поклащах напред-назад.

 Вече не ме беше грижа как изглеждам за съпруга си, нито проверявах в огледалото дали видът ми е поне свеж и спретнат. Вечер очите ми бяха подути от плач, а гласът ми беше дрезгав от хлипането, което не можех да овладея. Странно, че красотата ми не го развълнува, но злочестината ми го трогна! Утешаваше ме като дете. 

Често се вкопчвах в него, без да осъзнавам в мъките си кой е и какъв е. 

– Ще изтърпим това заедно, Гуейлан – успокояваше ме. – Тежи ми да те гледам как страдаш. Опитай се да мислиш, че го правиш не само за нас, но и за другите – протест срещу остарял и вреден обичай.

– Не – изхлипах, – правя го само заради теб – за да съм модерна жена! 

Той се засмя и лицето му се разведри леко както по време на разговора му с онази жена. Това беше моята награда за болката. След това нищо не изглеждаше чак толкова трудно.

И наистина, докато плътта оздравяваше, започнах да опознавам нова свобода. Бях млада и стъпалата ми бяха силни. Стъпалата на възрастните жени често изсъхват и понякога дори окапват. Но моите бяха само изтръпнали. Вече се движех по-свободно и ми беше по-лесно да се качвам и да слизам по стълбите. Цялото ми тяло като че ли заякна. Една вечер изтичах, без да се замислям, в стаята, където съпругът ми четеше. Той вдигна очи изненадан и на лицето му се разля усмивка. 

– Тичаш? – възкликна. – Добре, значи най-лошото е минало и горчивата чаша е изпита. 

Погледнах стъпалата си изненадано. 

– Но още не са толкова големи, колкото тези на госпожа Лиу – казах. 

– Не, и няма и да станат – отвърна той. – Нейните са естествени. Твоите няма да пораснат по-големи, отколкото са сега. 

Малко се натъжих, че стъпалата ми никога няма да са големи като нейните. Но измислих решение. Тъй като всичките ми бродирани обувки вече бяха безполезни, си наумих да си купя нови кожени като на госпожа Лиу. На следващия ден отидох със слуга в магазин и купих чифт обувки с желания от мен размер. Бяха с пет сантиметра по-дълги от стъпалата ми, но натъпках върховете им с памук. Когато ги обуех, никой не можеше да предположи, че стъпалата ми са били бинтовани.

 Нямах търпение да се явя с тях пред госпожа Лиу и попитах съпруга ми кога бих могла да ѝ гостувам на свой ред.

 – Утре ще отидем заедно – предложи той.

Изненадах се, че искаше да излезе на улицата с мен. Това със сигурност не е според обичая и се засрамих, при това немалко, но вече свиквах, че той прави странни неща. 

На следващия ден отидохме в дома ѝ и съпругът ми се държа много мило с мен в нейно присъствие. Вярно, веднъж или два пъти много ме обърка, като например когато ме накара да вляза преди него в стаята, където беше госпожа Лиу. Тогава не знаех какво означава това. 

След като се прибрахме, той ми каза, че такъв е западният маниер.

 – Защо? – попитах. – Защото там мъжете стоят по-долу от жените, както съм чувала? 

– Не – отговори той, – няма такова нещо. 

След това ми обясни, че е обичай, въведен от стара система на обноските, водеща началото си от древни времена. Изумих се. Не знаех, че има други древни цивилизовани народи освен нашия. Но изглежда, че чужденците също имат история и култура и не са пълни варвари. Съпругът ми ми обеща да ми прочете книги за тях. 

Легнах си щастлива. Интересно беше да съм малко по-модерна. Не само че през деня бях носила кожените си обувки, но и не бях гримирала лицето си, нито бях сложила украшения в косата си. Много приличах на госпожа Лиу. Сигурна съм, че съпругът ми го забеляза.




Коментар

Защитен код


Препоръчани книги

Императрицата
-20%
ТОП

Императрицата

20.00 лв. 25.00 лв. Без данък: 16.67 лв.

Източен вятър, западен вятър
-20%
ТОП

Източен вятър, западен вятър...

11.20 лв. 14.00 лв. Без данък: 9.33 лв.


Записване за бюлетин

При записване се съгласявате с обработката на личните ви данни единствено за маркетингови цели. Повече на Политика за защита на личните данни.