Валери Перен: „Чрез книгите си се опитвам да внеса светлина“ (интервю)

Вие сте един от най-четените автори във Франция и Италия и печелите все повече сърца на читатели в България. Как си обяснявате огромния интерес към книгите ви?

Мисля, че читателите намират в книгите ми утеха, но и доза приятно напрежение, тъй като изграждам историите като трилъри. Но най-важното според мен е, че читателите припознават героите ми – виждат в тях свои близки или приятели. Книгите ми са като огледало. Хората ми споделят, че имат чувството, че познават героите, че те са членове на семейството им.

Романите ви „Вода за цветята“ и „Забравените в неделя“ бързо набраха популярност и в България. Как бихте ги описали с няколко думи за тези, които още не са ги чели?

„Забравените в неделя“ е разказ, който написах в края на 1999 и началото на 2000 г. Това е историята на една чайка… и двойката Елен и Люсиен. Елен живее в дом за възрастни хора, но в мислите си винаги е на морския бряг, където Люсиен, нейният любим, идва да я вземе. Дълго време носех тази история в себе си, но през 2007 г. реших да я развия и да добавя образа на болногледачката Жюстин. Тя щеше да разкаже историята на Елен, Люсиен и чайката. Това бе отправната точка.

„Вода за цветята“ е фокусирана над темата за смъртта. Още от дете си мисля за гробищата: за мистерията на смъртта, тайните на мъртвите и живите, които идват да си говорят с тях точно на това място, където са останали само дати на раждане, портрети, надгробни послания и цветя. Има ли по-добър начин да се говори за живота от смъртта? Знаех, че това ще е темата на втория ми роман. Исках да говоря за жестоката загуба чрез портрета на жена, която се обръща към всички жени. Исках да говоря за живота, за смъртта и за тези, които вече не са сред нас. Както и за това дали мистичното присъствие е по-силно от физическото, когато сме в търсене на собствената си идентичност.

Най-новият ви роман „Втората смърт на Колет“ ще излезе скоро и на български език. Може ли да ни разкажете малко повече за него?
Невъзможно е да се обобщи този роман. И има основателна причина: той съдържа много! Изобилстват герои, епохи, интриги и сюжетни обрати, които се преплитат в портретите на две жени: Колет Септамбър – стара мома, родена след войната и обущарка в Гьоньон, Бургундия, и нейната племенница Аньес – 38-годишна талантлива режисьорка, съкрушена от скорошния си развод.
Разказвачката Аньес, която живее в Париж, получава обаждане от жандармерията, че единствената ѝ леля Колет е починала. Но как е възможно това? Колет е мъртва от три години. Скептичната Аньес напуска Париж, за да идентифицира тялото. Но ако това наистина е леля ѝ, тогава кой е погребан от години на нейно място? И какво всъщност знае тя за обущарката – страстен фен на местния футболен клуб, която уж е само една обикновена, самотна и мълчалива жена?
Аньес разследва случая с помощта на ценен подарък, завещан от леля ѝ: аудиокасети, на които Колет е записала приключението на своя живот и на семейството си. Гласове се смесват, обаждат се един на друг и си отговарят. Сюжетът – почти детективска история – се подхранва от множество герои, които само привидно са второстепенни.
В романите ви споменават ли се истински хора, места или събития, от които сте почерпили вдъхновение?

Всичките ми книги са вдъхновени от хора, които съм срещнала, или от нещо, което се е случило – дори и дребно, – което ме е подтикнало да пиша. Например за „Втората смърт на Колет“: бях на басейна в Л’Ил-Адам и чух дете да крещи: „Лельо!“. Веднага се роди желанието да разкажа историята на една необикновена леля... Не е случайно, че тази сцена остана в съзнанието ми. Това е спомен от прочита на романа на Филип Гримбер „Тайна“ [Un Secret], който е екранизиран от Клод Милeр. Действието се развива в същия басейн, а Жули Депардийо играе ролята на леля, която от обич към страдащия си млад племенник разкрива семейна тайна.

Читатели споделят, че въздействието на книгите ви е толкова силно, че често им се иска, след като свършат книгата, да чуят спомената песен, да засадят цвете, да се поглезят с нова рокля или парфюм, да споделят преживяната емоция с приятел или дори с непознат. Смятате ли се за романтик?

Има нещо мистериозно в творчеството, но то е и плод на издръжливост и непреклонност. Не се отпускам и се вслушвам в емоциите, които светът поражда в мен. Изисква се много труд да се вдъхне живот на художествената измислица; историята трябва да може да бъде почувствана, да ѝ се придаде цялостност – тяло и душа. Вярвам, че това зависи от достоверността и искреността в писането.

Изисква се и голяма доза любопитство. Не поставям прегради между жанровете. Подобно на вкусовете ми в музиката, литературата и киното, които са много еклектични, не искам да ограничавам зрителното и емоционалното си поле. Обичам абсолютно всичко, във всеки регистър: от най-модерното до най-баналното. И това разнообразие ме кара да се чувствам богата, сякаш живея в разкош. Чрез книгите си се опитвам да внеса светлина. Вдъхновява ме образът на цвете, което расте в пукнатината на асфалта – за това цвете пиша. Ето това ме мотивира.

Пишете силни, трогателни истории, които могат да разплачат читателите, но те същевременно носят утеха и надежда. Така ли виждате и реалния живот, или е просто мечтателна артистична визия?

Имам предишен опит в киното: работех като сценарист. Често изграждам сцените в книгите си с диалози по много визуален начин точно защото имам този опит с писането на сценарии и на снимачната площадка. Книгите ми носят усещането за филми, а и няма да бъде особено сложно да бъдат адаптирани: сцените са живи и написани като сценарии, с много диалози. Когато пиша, мисля от гледна точка на киното, сякаш държа камерата и снимам героите, техните душевни състояния в настоящето и миналото.

Не знам дали всички автори го правят, но преди да започна да пиша, първо проучвам като журналист. Задавам въпроси относно темите, за които пиша – например за определена фирма или индустрия. Особено важно е да задавам въпроси, за да разбера истината за ежедневието на хората и за ситуациите, които разглеждам в романите си.

Кои са любимите ви книги?

„Прииждащи вълни“ [Les Déferlantes] на Клоди Галe – един от любимите ми романи;
„Заедно, това е“ [Ensemble, c'est tout] на Анна Гавалда;
„Лек за камъни“ [Mal de pierres] на Милена Агус;
„Вкусът на стари круши“ [Le Parfum des poires anciennes] на Евалд Аренц – беше голям хит в Германия и е много сетивна;
„Сянката на вятъра“ [L'ombre du vent] на Карлос Руис Сафон, испанска книга.

Вие сте и сценарист. Кои са любимите ви филми?

Този въпрос е твърде труден! Но ако трябва да избера един – на Клод Льолуш, моя партньор, – избирам „Един плюс една“ [Un plus une].

Може ли да очакваме някоя от книгите ви да бъде екранизирана?

Жан-Пиер Жьоне, режисьорът на „Невероятната съдба на Амели Пулен“, в момента подготвя филмовата адаптация на „Вода за цветята“ – нямам търпение да го видя! Надявам се скоро и другите ми книги да излязат на големия и малкия екран.

Интервюто за „Изток-Запад“ преведе Тереза Василева.