Тайната на „Малкият принц“ (ревю)

Все съм се чудила що за въображение може да измисли такова чудо като „Малкият принц“. Какво е това вълшебно светоусещане и какъв ли живот трябва да водиш, за да напишеш книга, в която всяка дума си тежи на мястото и „говори“ с четящия така, че смисълът да се мени и расте заедно с него. Прочетох отговора в книгата „Принцът на небесата“ на Антонио Итурбе и не мога да спра да мисля за нея.

Това е роман за краткия живот на Екзюпери, в който разпознах любими моменти от „Малкият принц“: пилотът, розата, пустинята, опитомяването на лисицата, разговорите под звездите и онези странни възрастни, които твърде често не разбират, че най-хубавото е невидимо за очите. Романът е реалната история на „порасналия“ принц Екзюпери, който успява да лети над земната логика и разбирания. Наистина е като гост от друга планета – различен и неустоим в странностите, слабостите и противоречията си. Жени се за „единствената“, но не е способен да ѝ се посвети, нито пък да я направи щастлива. Обожава да лети, но полетите му често са катастрофални. Главата му прелива от вятърничеви фантазии, но и от идеали. Мечтател и реалист едновременно. Бохем и мъдрец. Самотник и щастливец. Звучи прекалено, но всъщност не е – порасналият звезден принц трябва да е поне толкова интересен, нали?

Разбира се, неговата одисея няма хепиенд. Точно както е в „Малкият принц“, вместо това има усещане за облаци, простор и вятър. За нещо неземно, което не е било докрай разбрано и оценено и е невъзможно да бъде уловено. Затова е леко тъжно. И специално.

Историята на „Принцът на небесата“ е чувствена, докосваща, написана изящно. Чете се леко, безметежно, в пълно наслаждение. Обзалагам се, че докато четете, ще ви се прииска да отворите прозореца и да погледате звездите. Най-хубавото е, че и да няма такива, ще ги видите!

(Ревю на Ана Цанкова в читателската група „Какво четеш“)