Китай е Мейдоф - откъс от новата книга на Джеймс Рикардс

1%, 1%, 1%, 1%, 1%...

Приблизително по този начин изглеждат динамичните редове на месечните отчети в докладите на Бърни Мейдоф през двайсетте години, когато той упражнява дейността си по управление на благосъстоянието.

Когато печелите по 1% на месец при сложна годишна лихва, това означава 12,7% годишно, година след година. Тази възвръщаемост удвоява, че и повече, парите ви за шест години и отново ги удвоява за следващите шест години. След 18 години, което горе-долу е времето между раждането на едно дете и отиването му в университет, бихте умножили осемкратно парите си с Мейдоф. Един милион щ.д., инвестирани при Мейдоф през 1990 г., биха станали 8 милиона щ.д. през 2008 г.

Само че има един проблем. Всичко е измама, най-голямата схема на Понци на всички времена. Няма група от инвестиционни активи. Няма по-висока от средната възвръщаемост, няма сложна лихва и няма печалби. Всичко е фалшиви счетоводни отчети и плячкосване от страна на Мейдоф. Понякога новите пари са използвани за осребряване на стари задължения, но голяма част от парите остава. Понци схемата на Мейдоф рухва през 2008 г.

Изгубената сума вследствие на измамата на Мейдоф варира в зависимост от метода на изчисление. Ако използвате сумата, която инвеститорите са вярвали, че притежават, въпреки че извлеченията по сметките им са били фалшиви, загубите са около 65 млрд. щ.д. Ако използвате сумата на вложените пари, които са загубени, без да броим фалшивите печалби, загубата е 17 млрд. щ.д. Така или иначе, Мейдоф поставя рекорд за най-голямата схема на Понци в историята.

Измамата е разкрита във връзка с финансовата паника от 2008 г. Глобалните инвеститори губят пари от вложения в акции, ипотеки, деривати и други класове активи. Инвеститорите с ливъридж са затрупани от искания за допълнително обезпечение. Фондовете на паричния пазар и банките са залети от доскорошните инвеститори, които се опитват да си върнат парите по всеки възможен начин. Това е най-тежката глобална криза на ликвидността в историята.

В разгара на тази паническа обстановка инвеститорите на Мейдоф са спокойни, че могат да разчитат на Бърни като източник на ликвидност. Те започват да осребряват вложенията си във фонда на Мейдоф. И тогава Понци схемата се разпада. Мейдоф не разполага с достатъчно средства, за да осребри постъпващите заявки, започва да не изпълнява задълженията си, слуховете плъзват, намесват се Комисията по ценните книжа и борсите и ФБР и останалото е история. На 29 юни 2009 г. Бърни Мейдоф е осъден във федерално съдилище на 150 години затвор.

Читателите, запознати с историята на Мейдоф, може би си спомнят, че още в средата на 90-те години имаше много подозрения и предупредителни сигнали, че Мейдоф може да върти схема на Понци. Тези подозрения така и не са разследвани от Комисията по ценните книжа и борсите на САЩ или други агенции.

Най-известните предупреждения отправя съдебният анализатор Хари Маркополос. Какво навежда Маркополос на мисълта, че Мейдоф може да е измамник? Това са тези постоянни приходи – 1%, 1%, 1%, месец след месец, година след година. Графиката на приходите на Мейдоф расте под почти съвършен ъгъл от 45 градуса. Маркополос знае, че подобни приходи във финансите са невъзможни.

Възможно е да се постигне положителна възвръщаемост на годишна база за дълги периоди от време. Някои от най-добрите мениджъри на хедж фондове са го правили, въпреки че повечето не са. Но дори суперзвездните мениджъри на хедж фондове имат от време на време по някой лош месец или година. А и годините с положително салдо не са еднакви. Балансът ви може да се увеличи с 10% през първата година, с 25% през следващата, след това да спадне с 3% през третата и пак да скочи със 7% през четвъртата година. Това са доста добри резултати, но не се повтарят и не се движат по права линия.

Техническото наименование на динамични редове с подобна възвръщаемост, като тези в отчетите на Мейдоф, е серийна корелация или автокорелация. Тя се случва, когато сигнал съдържа функция за обратна връзка, която дава същия сигнал отново и отново, като в някои случаи и го усилва. Серийна корелация съществува във физиката, математиката и акустиката, но не е характерна за финансите. Пазарите са сложни динамични системи с емергентни свойства, които нарушават постоянната обратна връзка, необходима за съществуването на серийна корелация. Фактът, че Мейдоф отчита резултати, които проявяват характеристики на автокорелация, е сигурен знак за Маркополос. За съжаление, Комисията по ценните книжа и борсите на САЩ не разбира какво ѝ казва Маркополос.

Ето още един пример за динамичен ред на доходността: 1,8%, 1,7%, 1,5%, 1,8%, 1,8%, 1,6%, 1,4%, 1,8%. Това е хронологията на тримесечния растеж на БВП на Китай от второто тримесечие на 2016 г. до второто тримесечие на 2018 г. Не е толкова плавно, колкото възвръщаемостта на Мейдоф, но се доближава. И е също толкова невъзможна. Китай може да отчете такава доходност само чрез фалшификация на счетоводните си баланси по примера на Мейдоф. Китай докладва постоянна положителна възвръщаемост тримесечие след тримесечие като по часовник. Тези стойности не са реални; те са изфабрикувани, за да успокоят лековерните инвеститори, политици и медии.

Как изглежда една реална икономика? Да вземем например годишния темп на растеж на БВП на САЩ за същите осем тримесечия като тези от примера за Китай: 1,9%, 1,8%, 1,8%, 3,0%, 2,8%, 2,3%, 2,2%, 4,1%. Забележете как темповете на растеж в САЩ показват много по-голяма дисперсия, отколкото тези за Китай, варирайки нагоре до 4,1% и надолу до 1,8%. Обърнете внимание, че слабите тримесечия с ръст от 1,8% са непосредствено до силни тримесечия с примерно 3,0%.

Ако се върнете още по-назад в динамичния ред, ще откриете, че Китай няма отрицателно тримесечие вече повече от пет години, докато САЩ имат няколко. Накратко, данните за САЩ показват комбинацията от слаби, силни и отрицателни тримесечия, които човек очаква от сложна икономика, докато Китай демонстрира автокорелацията, която човек очаква да види при финансова измама.

Няма съмнение, че Китай манипулира данните за икономическия си растеж. Реалният растеж в Китай е по-близо до 5,5% годишно, отколкото до заявените от китайците 6,8%. Растежът е даже още по-нисък, след като се извадят загубените инвестиции. Политическият въпрос е защо Китай се чувства принуден да лъже за данните, както и защо ги представя като невероятен автокорелиран динамичен ред.

Причината е, че Китай е схема на Понци като тази на Мейдоф. Китай има трилиони долари под формата на деноминиран в щатски долари външен дълг, продукти за управление на благосъс­тоянието, банкови заеми, междуфирмени заеми и други финансови договорености, които никога няма да бъдат изплатени. Ако всеки, който има претенции към Китай, поиска обратно парите си, Китай не може да задоволи дори малка част от исканията на търсещите ликвидност.

Това не означава, че Китай няма реална икономика. Има. Просто реалната икономика е заплетена в мрежа от ливъридж, необслужваем дълг, фалшиво осчетоводяване и напразната надежда, че ръководството на комунистическата партия може да удържа недоволството, докато глобалната икономика не се подобри.

Това няма да се случи. Глобалната икономика затъва все повече в търговски войни, валутни войни и битки за нематериални активи от типа на интелектуална собственост. Скоро може да избухнат и истински горещи войни в Южнокитайско море, Тайванския проток, Корея и Близкия изток.

Китай не може да спечели търговска война, защото изнася много повече, отколкото внася, особено на двустранна основа със САЩ. Тръмп иска двустранният търговски дефицит на САЩ спрямо Китай да бъде намален с няколкостотин милиарда долара. Китай не може да направи това, без да нарани икономиката си, поради което търговските войни ще продължат и ще се влошат.

Китай има едно финансово оръжие, което може да използва, за да облекчи натиска от търговските войни: валутна девалвация. Китай има около 3 трилиона щ.д. под формата на резерви. Около 1 трлн. щ.д. са неликвидни; инвестирани в хедж фондове, частни капиталови фондове и други алтернативни активи, които не могат лесно да бъдат осребрени. Друг 1 трлн. щ.д. се държи като предпазен резерв за спасяване на банковата система, когато настъпи времето за това. Това оставя само 1 трлн. щ.д. за защита на фиксирания курс на валутата към долара. Не са достатъчно. През 2016 г. Китай използва 1 трлн. щ.д. от резервите си, за да защити валутата на страната. В един момент Китай губи 80 млрд. щ.д. на месец от резервите си. Страната почти банкрутира в края на 2017 г., но се спасява, като закрива капиталовата си сметка и блокира резервите си в Китай.

Като обезцени валутата си, Китай може да спре изтичането на капитали, да си купи време, да внесе инфлация, за да намали стойността на дълговете в местна валута и да направи износа си по-привлекателен. Девалвацията е просто решение на финансовите дисбаланси на Китай. Представете си какво би станало, ако Мейдоф бе успял да „девалвира“ задълженията си към инвеститорите. Може би щеше още да се занимава с бизнес. Китай ще се занимава с бизнес и след сто години, но това не означава, че по пътя няма да има огромни инвеститорски загуби и глобални икономически смущения.

Рисковете за Китай надхвърлят ликвидността и обменните курсове. Понастоящем Китай жъне горчивите плодове на политиката си за едно дете през 80-те и 90-те години на XX и началото на XXI в. Забраната за две деца, понякога налагана с удавяне на новородени момичета в кофи с вода, оставя Китай с бързо застаряващо население и недостатъчно млади работници, които да поддържат растежа и да осигуряват средства за пенсионерите. Облекчаването на политиката, което Китай направи напоследък, няма да окаже влияние върху участието в работната сила или производителността още двайсет години. Участието в работната сила и производителността са най-съществените елементи на икономическия растеж. Китай късогледо съкрати работната си сила и сега изостава в производителността. Освен взетите назаем средства, похабените инфраструктурни инвестиции и фиктивното счетоводство, няма чудо на китайския икономически растеж. Накратко, Китай ще остарее, преди да забогатее. В крайна сметка Китай е просто поредната нововъзникваща пазарна икономика, която се придържа към това, което МВФ нарича капана на средните доходи без лесен изход.

Тези икономически и демографски препятствия са в допълнение към все по-конфликтните геополитически отношения между Китай и САЩ. Тази конфронтация, наричана от експертите „сив носорог“, е обобщена от учения от Хонконгския университет Андрю Шенг:

В допълнение към структурните и циклични рискове, Китай трябва да се заеме и със „сивия носорог“ (много вероятен, но често игнориран) на стратегическите рискове, произтичащи от засилващото се китайско-американско геополитическо съперничество. В това отношение задаващата се търговска война е само върхът на айсберга. САЩ и Китай са готови да се впуснат в дългогодишна надпревара за технологично и стратегичес­ко превъзходство. За целта те ще използват всяко възможно предимство и инструмент, с които разполагат. Ако тази надпревара не бъде поставена под контрол, със сигурност ще има дълбоки и широкообхватни последици.

Въвеждането на геополитическата борба е от решаващо значение за анализа, тъй като отбелязва промяна спрямо епохата на глобализацията, когато икономическият растеж е по-важен от всички други политически съображения. Войните не са безплатни, дори студените войни, и ако цената за контролирането на китайската амбиция е по-бавен растеж, това е цена, която САЩ са готови да платят, за да защитят своята интелектуална собственост и националната си сигурност. Това е грубо пробуждане за младите банкери и учени, които познават от първа ръка единствено златния век на глобализацията (1989–2017). По-опитните анализатори, запознати с първата Студена война (1947–1989), ще открият, че повишаването на значението на геополитиката спрямо растежа им е познато.

***

Откъс от „След кризата“ на Джеймс Рикардс. Настоящият текст не включва бележките под линия, поместени в книгата.