Роджър Пенроуз и „Сенките на ума“

„Сенките на ума“ е необикновена книга. Обсъдените в нея теми се разполагат в често трудно забележимите граници между математика, физика, биология, когнитивна наука и философия. Част от тезите са необичайно спекулативни и често встъпват в спор с някои от наглед очевидните истини, които мнозина учени приемат за даденост. Би могло да се очаква, че съчетанието от подобна широта и задълбоченост изисква цял екип автори. Сам човек не би могъл да се справи с подобна задача. Не би могъл, ако не се казваше сър Роджър Пенроуз...

В края на ХХ и началото на XXI век науката сякаш се намира във фаза на безпроблемно екстензивно развитие, когато все още има цял куп нерешени въпроси, но не и загадки, които изглеждат принципно нерешими, такива загадки, за които можем с основание да допуснем, че изискват въвеждането на качествено нови подходи. Всъщност това не е точно така. Има два проблема, в търсенето на чието решение все още не е отбелязан съществен напредък. Първият проблем е свързан с фундаменталните градивни единици на Вселената, за които говори квантовата механика. Тази научна теория има множество силно контраинтуитивни предвиждания, които при това се потвърждават с удивителна точност. Друг проблем, пред който ни изправя разглеждането ѝ като „физиката на малкото“, е това, че тя привидно не може да бъде съчетана по естествен начин с „физиката на голямото“, където доминира общата теория на относителността. Вторият проблем е свързан със самите нас – с човешкия разум, със съзнанието и разбирането, със свободната воля, за която интуитивно приемаме, че ни принадлежи, но въпреки това изглежда несъвместима с научното разбиране за света, според което всичко в него се случва по силата на строги и ненарушими закони. Специфичното в позицията на Пенроуз е това, че според него тези два въпроса не могат да бъдат решени отделно един от друг, въпреки че съвременната наука търси решението им точно по този начин. Задачата на „Сенките на ума“ е ни повече, ни по-малко да въведе, обсъди и мотивира набор от хипотези и спекулативни допускания, които могат да ни отведат до отговорите на тези два въпроса. Самият мащаб на поставената задача е зашеметяващ.

Книгата се състои от три части. Първата част цели да покаже, че проектът за създаване на изкуствен интелект във вида, в който го познаваме днес, е неосъществим, защото идеята за човешкия разум, съзнание и разбиране, която стои в неговата основа, е дълбоко погрешна. За целта Пенроуз търси опора в математиката и по-точно в един от най-поразителните резултати, постигнати през последните сто години – теоремата за непълнота на Курт Гьодел. Какво е значението на теоремата в рамките на математиката и по-точно на математическата логика е достатъчно добре изяснено. Какво е значението ѝ извън математиката и има ли изобщо такова е предмет на нестихващи спорове. Според Пенроуз този фундаментално значим резултат показва, че човешката интелигентност не може да бъде представена чрез или изчерпана от един алгоритъм, от набор от различни по вид алгоритми или дори от еволюиращ в съгласие с алгоритмични правила набор от алгоритми. Човешкият интелект изисква разбиране, а разбирането не е нещо, което се свежда до сляп алгоритъм. Тази теза Пенроуз излага в предишната си книга – „Новият разум на царя“. Тъй като срещу нея са отправени много на брой възражения, в „Сенките на ума“ Пенроуз систематично изяснява позицията си и неумолимо прекършва критиките към нея. Той разглежда цели 20 различни контрааргумента и показва, че нито един от тях не постига това, което цели.

Първата част ни изправя пред твърде песимистичен извод: човешкият интелект не може да бъде разбран от науката и пресъздаден в машина. Само че Пенроуз не твърди това. Според него за да стане това възможно, трябва да потърсим специфичен физичен процес, който не подлежи на алгоритмично моделиране и който би могъл да предостави основа за разбирането на онези неуловими процеси, които са в основата на човешкото съзнание и интелигентност. Това е задачата на втората част на книгата, посветена на фундаменталната физика. Тук той е изцяло в свои води, тъй като това е тясната му специалност. Към тази област се отнасят онези негови резултати, заради които получи Нобелова награда за физика през 2020 г. Пенроуз има съвсем ясна представа къде трябва да търсим този мистериозен процес. Има и име за него – обективна редукция на квантовото състояние. С неподражаемия си стил той хвърля читателя си в дълбоки води, навлизайки детайлно в обсъждането на математическия апарат на квантовата механика – нещо, което не бихте очаквали да срещнете в „популярно изложение“. За онези, които успяват да преминат невредими пред това изпитание, Пенроуз предлага още по-голямо предизвикателство в следващата си книга – „Пътят към реалността“.

Третата част на книгата цели да открие онези структури в мозъка, които позволяват осъществяването на онзи хипотетичен процес, който беше обсъден в предишната част. Когнитивната наука и теорията на изкуствения интелект разглеждат мозъка като система, съставена от огромен брой прости единици – невроните. Според тях макар всеки неврон да има вътрешна структура, тя няма никакво значение за моделирането на онзи по същество алгоритмичен процес, който поражда човешката интелигентност. Тук Пенроуз отново не е съгласен. Той ни показва по удивителен начин колко удивително сложна машина е един отделен неврон и колко важна роля за функционирането му играят едни микроскопични негови компоненти, наречени микротубули. Според него тъкмо в тях е скрита загадката на човешкия разум, на съзнанието и способността за разбиране. Това безспорно е най-интересната, но и най-спекулативната част от книгата. Тук въпросите са много повече от достъпните отговори. Част от тези въпроси (например този как функционират анестетиците и каква е ролята на химичните процеси, протичащи в микротубулите, които те активират) намериха отговор през тази година, четвърт век след като Пенроуз ги поставя. Отговорите на други изглеждат все още далеч и сякаш дори не знаем къде да ги търсим. 

Една добра „популярна“ книга трябва да бъде точно такава. Тя трябва да ни предпази от арогантната и горделива заблуда, че вече разбираме всичко. Тя трябва да провокира интереса ни към търсенето на непознатото. Тя трябва да ни накара да виждаме връзки между привидно несвързани теми в различни области на знанието. Тя трябва да ни изкуши да поставяме под въпрос догматично приемани постулати. „Сенките на ума“ е тъкмо такава книга.