Ювал Ноа Харари е изявен специалист по средновековна и
военна история, защитил докторат в университета в Оксфорд. В началото на нашия
век той публикува цели три книги, посветени на „културата на войната“. Ако беше
спрял дотук, вероятно никой от нас нямаше да е чувал за него. Това, което се
случва по-късно с Харари, показва, че понякога една велика книга може да роди
друга велика книга и с това да промени съдбата на много хора.
Още докато пише своята дисертация Харари се запознава с
книгите на Джаред Даймънд и по-конкретно с „Пушки, вируси и стомана“. Това ще
има трайни последици за неговото разбиране за историята, за онази наука, която
до този момент си мислел, че познава добре. Всички ние наивно допускаме, че
историята е тясна научна област, която се интересува основно от миналото, при
това не от миналото изобщо, а от конкретен исторически период, свързан със
събития, случващи се на определено място и засягащи определена група от хора.
От „Пушки, вируси и стомана“ Харари разбрал, че историята
може да бъде много повече от това. Случилото се в миналото е важно и интересно,
преди всичко защото то показва какво всъщност представлява човекът, съответно
какво би могло да бъде нашето бъдеще. Осъзнавайки този факт, през изминалото
десетилетие Харари написа още три книги, всяка от които незабавно се превръщаше
в световен бестселър - „Sapiens: кратка история на човечеството“, „Homo Deus:кратка история на бъдещето“ и „21 урока за 21-ви век“.
В първата и най-важната от тези три книги Харари поставя
един въпрос, който е толкова мащабен, че малцина учени биха дръзнали да се
захванат с търсенето на отговор. Каква е причината един доскоро невзрачен
примат, обитаващ затънтена долина в Източна Африка, изведнъж да насели целия свят, да развие с бясна скорост зашеметяващи технологии и да се изкачи на върха
на хранителната верига, обявявайки сам себе си за „венецът на еволюцията“?
Каква е тайната на този низ от събития, които учените наричат „когнитивна
революция“?
Това е типичен философски въпрос с цял куп отговори – някои
тривиални, други не чак толкова. Харари достига до нов отговор на този въпрос,
който на пръв поглед е парадоксален. Според него тайната на нашата
интелигентност – индивидуална и колективна - се крие в способността ни... да
си измисляме. Фикциите – онези разкази, които съотнасяме на реалността и
приемаме за реални, дори когато в тях става дума за неща, които са видими
единствено с окото на въображението, са онова, което ни дава силата да правим
привидно невъзможни неща. Фикциите, които споделяме и които съвместно приемаме,
ни позволяват да действаме съгласувано в големи групи – подвиг, недостижим за
всеки от близките ни роднини и съседи в дървото на еволюцията. Точно това ни
позволява да говорим за неща, които вече ги няма, които още ги няма, или които
са тук, но са невидими за окото. Това е най-голямата ни сила, но и най-голямата
ни слабост, защото не всички измислици са полезни...
Втората и третата книга в поредицата развиват тази идея и използват наученото от миналото, за да ни позволят да надникнем в тайните на бъдещето. Макар да съдържат оригинални и нестандартни идеи, те си остават обикновени книги. Така стигаме до последната стъпка в нашия разказ. През тази година се случи нещо съвсем неочаквано. „Сапиенс“ се появи повторно, този път в съвсем нов облик - „Sapiens: история в картинки. Том 1. Раждането на човечеството“. Целта на книгата беше да ни накара да се замислим. Сега вече формата ѝ напълно отговаря на тази цел. Най-добрият начин да провокираш въображението на едно дете и да развържеш въображението на един възрастен е, като добавиш към текста картини, които придават плътност на разказа. Резултатът наричаме комикс. Тази често подценявана литературна форма в момента доминира в популярната ни култура. Любимите герои от любимите ни комикси са сред най-обичаните от нас фикции.
Превръщането на научен текст в комикс не е лесна задача. За
да стане това възможно, Ювал Ноа Харари обединява силите си с двама от
най-добрите илюстратори на нашето време – Давид Вандермюлен и Даниел Касанаве.
Резултатът е един съвсем нов разказ, който неумолимо се запечатва в съзнанието.
Всяка страница в него ни дава възможност да научим нещо ново, да се замислим,
но и да се усмихнем. Каква е формата, в която е най-подходящо да вложим разказа
за историята на човека, за нашите възходи и падения, за нашето минало и това,
което ни чака? Криминален трилър? Семейна сага? Телевизионна игра? Приключенска
новела? Отговорът на Ювал, Давид и Даниел гласи: а защо не всичко това заедно?