Карлос Руис Сафон – магьосникът на думите!

Най-четеният испански автор след Сервантес, творбите му са преведени на над 40 езика и продадени в над 38 милиона копия по целия свят. 

Карлос Руис Сафон ни разкри мистериозните и красиви селения на Гробището на забравените книги, приветства ни в мрачния Среднощен дворец и ни запозна с пазителка на колекцията нощници на Бурбонската династия – Марина. Веднъж пристъпили прага на Сафоновата вселена, животът ни повече не може да продължи постарому. Всяка от творбите му е обяснение в любов към словото, но и начин да надмогне оковите на думите и да ни поведе към света на необятното. Да напомни, че има кътче, където всеки е добре дошъл, а истински стойностната литература не просто може да те спаси от реалността, но и да те вдъхнови за живота. 

Много от читателите на Сафон ще посегнат към Призрачен град като към последна среща със скъп приятел, а други като към началото на едно невероятно запознанство. Най-вече тя е шанс да се потопите в магията на онази Барселона от Сянката на вятъра, Играта на ангела, Затворникът от Рая и Лабиринтът на духовете.

За да се уверите сами в майсторството на Сафон, подбрахме няколко цитата от негови произведения. 

Всяка книга, всеки том, който виждаш тук, има душа. Душата на онзи, който го е писал, и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците й, неговият дух израства и укрепва… Всяка книга, която виждаш тук, е била най-добрият приятел на някого.

„Сянката на вятъра“

Времето лекува всичко освен истината.

Нищо не ни подтиква към вярата така, както страхът, убеждението, че сме застрашени. Когато се чувстваме жертви, всичките ни действия и вярвания изглеждат законни, колкото и да са спорни. Нашите противници, или чисто и просто нашите ближни, престават да бъдат същества като нас и се превръщат във врагове. А ние преставаме да бъдем завоеватели, за да се превърнем в бранители. Завистта, алчността или озлоблението, които ни движат, биват оправдани, защото си казваме, че действаме в самозащита. Злото, заплахата — те винаги идват от другия. Първата крачка, за да повярваме страстно, е страхът. Страхът да не загубим своята идентичност, живота си, положението си или убежденията си. Страхът е барутът, а ненавистта — фитилът. Догмата, в крайна сметка, е само една запалена кибритена клечка.

Завистта е религията на посредствените. Тя им носи утеха, откликва на тревогите, които ги гризат отвътре, и в крайна сметка разлага душата им и им позволява да оправдаят собствената си нищожност и алчност — дотам, че да ги приемат за добродетели и да повярват, че райските двери ще се отворят само за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга следа освен мизерните си намерения да омаловажават останалите и да отхвърлят, по възможност даже да унищожават онези, които със самото си съществуване и качества ясно изобличават тяхното тесногръдие, скудоумие и страхливост. Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.

„Играта на ангела“

Дълбоко в душата си никой не е лош, а просто е уплашен.

Бъдещето не е обект на желание; то трябва да се заслужи.

„Затворникът на Рая“

Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението. Спомняме си само онова, което никога не се е случило.

Веднъж един добър приятел ми каза, че проблемите са като хлебарките. Ако ги извадиш на светло, те се плашат и бягат.

 „Марина“