Руси Чанев: за адаптацията на „Под игото” и дългия път към българчетата в чужбина

На 22 юли 2024 г., на Годишната конференция на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ), актьорът Руси Чанев представи за първи път своята адаптация на „Под игото”, предназначена за българчетата, живеещи зад граница. Ето какво сподели той на събитието:

Изказване на Руси Чанев по време на годишната конференция на АБУЧ ’2024

Това е премиерно представяне и e крайният резултат на един дълго подготвян проект – адаптация за деца (10-15 години) на „Под игото“ от Иван Вазов, реализиран съвместно с издателство „Изток-Запад“ и Българското национално радио.

Текстът, събран между кориците на това издание, е предназначен за децата на български семейства, живеещи понастоящем в чужбина.

Проектът бе одобрен и подкрепен като „много полезен“ от Министерство на образованието и науката с писмо за партньорство (16.10.2019 г.), в което се казва: „В случая с децата от новата българска диаспора в чужбина, подобен адаптиран текст би могъл да е много полезен, защото излезли извън българската културна среда и общуващи със сънародниците си основно чрез социалните мрежи, те практически не разбират голяма част от автентичния текст.“

Получено бе и положително становище на Министерство на културата (писмо от 28.11.2023 г.) за издаване и разпространение на тази авторска „преработка за деца на романа и едноименната драма на Иван Вазов с картинни и звукови илюстрации“.

В подготовката на книгата „За българчетата по света артистът Руси Чанев представя „Под игото“ от Иван Вазов“ са следвани световни образци в адаптирането за деца на класически текстове (на английски: „Сън в лятна нощ” и „Хамлет“ от Шекспир, „Портретът на Дориан Грей” от Оскар Уайлд, на френски: „Клетниците" от Юго и „Граф Монте Кристо“ на Дюма; на немски: „Страданията на младия Вертер” от Гьоте, „Разбойници” на Шилер и „Метаморфозата” от Кафка, на руски: „Дама Пика“ от Пушкин, на италиански „Годениците“ от Алесандро Манцони: на испански: „Дон Кихот“ от Сервантес и „Мъгла“ от Унамуно.)

Самият Иван Вазов не е бил безразличен към такива начинания. Защото ето какво пише той през 1892 година, в една малка рекламна рецензия за литературното списание „Наука“:

„Шекспирови драми, съкратени и наредени на повести от Л. Касърова и Ив. Каранджулова. На езикът си нямаме досега ни едно съчинение от Шекспира. Г. г. Касъров и Ив. Каранджулов са помислили, че няма да им се разсърдят, ако запознаят по-първо децата с безсмъртните съчинения на най-великий драматический писател. Те са решили да дадат на децата ни целий Шекспир в малки приказки и са издали вече две: „Венециянский търговец" и „Цар Лир". Приказките, просто и ясно изложени и написани в добър и вразумителен язик, се четат с голямо удоволствие. Авторите са напълно постигнали целта, която си са задали. Книжките се препоръчват още с добрий си печат и с евтината си цена.“

Изкушавам се да допусна, че авторът на „Аз съм българче", известен с доброто си отношение към най-малките си читатели, ако би имал възможност, би спретнал една адаптация на „Под игото“ за тях, както, впрочем, е направил това за военните през 1919 година, издавайки в силно съкратен вид романа си за т.нар. „Походна войнишка библиотека“.

Каква е главната цел на това начинание?

Това е намерението да се даде на днешни деца една по-събрана, по-стегната емоционално и изчистена от подробности сюжетна история, по възможност най-близка до непосредствения и жив стил на Иван Вазов. Затова и с такава цел – в качеството си на театрал, податлив на всякакви сценични интерпретации – освен романа му, съм ползвал, както бе споменато в началото, също така и драма, която сам Вазов е написал в 1910 г., наречена „Под игото, Пиеса в 10 драматически картини", играна неведнъж в Народния театър по онова време. В нея, спрямо романа, чийто подзаглавие е „Роман из живота на българите в предвечерието на освобождението в 3 части“, размерът е по-къс и сбит като за нормално театрално представление, при което Иван Вазов сам е съкратил цели линии от романа и така са поднесени единствено драматични „10 картини“ от този доосвобожденски „живот“. Създал я вече в първото десетилетие на 20 век, в пиесата си той взема само драматичното от романа и по принцип запазва основната фабула на повествованието, изоставя сюжетни подробности от отразения в него „живот“ , отстранява ред събития и персонажи, заменя ги с нови моменти и действащи лица, като се старае да засили и сгъсти главната емоционална линия по предназначение. И аз използвах тази му намеса в сюжета, за да постигна очистването от някои второстепенни герои и ситуации при адаптацията, която направих. Така че за ориентир и идеи, принципно обаче следвайки структурата на романа, се възползвах и от това произведение на нашия плодовит класик, пиесата му.

Самият Вазов проявява професионален и изострен интерес към читателите си. Промените, които е направил, за да превърне романа в пиеса, са нагледно доказателство за подхода му да се съобразява с възприятията на зрителя от „новата земя и новото време“ като с цел за разбираемост той замества в ремарките и диалога (в по-голямата си част зает от романа) поостарелите думи с по-съвременните им употреби. Осъвременявал е езика и в изданията на романа. Паралелно с представянето на пиесата му, през 1910 година е направено четвъртото издание на романа, където езикът също е осъвременен и твърде различен от езика на третото издание. За петото издание Вазов прави нови изменения.

Ето какво четем в „Бележки“ към том ХІІ (където е поместен романа „Под игото“) на „Събрани съчинения“ от Иван Вазов (БП, 1956 г., под редакцията на колегия от Петър Динеков, Пантелей Зарев, Георги Константинов, Емил Стефанов и Георги Цанев): „…ЧЕТВЪРТОТО ИЗДАНИЕ Е ИЗЛЯЗЛО 14 ГОДИНИ ПО-КЪСНО. ПОРАДИ ТОВА И ЕЗИКЪТ Е ОСЪВРЕМЕНЕН, ТВЪРДЕ РАЗЛИЧЕН ОТ ЕЗИКА НА ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ…".

Споменатите издания са все приживе на автора. Види се, че самият Иван Вазов не е гледал на езика на произведението си като на нещо сакрално – той е осъвременил езика на „Под игото“, поради това, че – както се разбира от бележката – от последната му публикация се е сменило цяло поколение: езикът му е твърде различен, защото той е вече доста различен в живота. Със сигурност Вазов, ако бе жив днес, би осъвременявал с разясняващи изрази и със синонимни думи слога си, особено пък щом се е минало повече от век, откак е сътворил роман, който той би искал „все да се чете“. И да се схваща.

Настоящото хартиено издание на адаптацията излиза под редакцията на филолога Бояна Драгомир, писателя Деян Енев и художника Мария Стоева, илюстрирано с рисунки от връстници на читателите – ученици от Художествената гимназия в София. Книгата е съпроводена и с аудио запис, където изчитам текста глава по глава. Това изпълнение на матерен език може да бъде слушано през всички видове устройства чрез QR код. Реализацията на записите се осъществи със съдействието на Българското национално радио и от началото на този месец вече са излъчвани самостоятелно в неговите програми за 2024 година, както и качени на неговия сайт.

Обръщам внимание, че с тази адаптация аз и моите сътрудници не се стараем да изтръгнем малкия читател от неговите езикови навици и да го заставим да влезе в езиковата матрица на автора, към което се стремят досегашните български издания от типа „Библиотека за ученика“. Нашата адаптация е ориентирана в противоположна посока – тя доближава автора до езика на читателя. Строго погледнато, правим вид парафраза на оригиналния текст.

Какво означава това? Подбуден от по-олекотения вид на нашата адаптация, младият читател да би могъл по-късно да посегна и към по-голямото като обем оригинално произведение.

Без съмнение (наред със „Записките“ на Захари Стоянов) „Под игото“ заема върхово място изобщо в следосвобожденската ни литература и по-специално в отразяване на събитията, свързани с Априлското въстание през 1876 година. Така тези произведения ни дават и историческа справка за времето и хората – преимуществено по тях съдим за историята от онова време.

Тъжно е, ако човек по някаква причина не е в състояние да ги прочете. С течение на времето една от причините за тази намалена възможност или невъзможност е езикът, на който са написани. Създавайки реалистична картина и разказвайки от името на свидетели на събитията, които описват, езиковият подход и речник на Иван Вазов и Захари Стоянов е адекватен на начина на изразяване, характерен за времето отпреди 150 години. Но уви – в огромна степен неразбираем днес, отразявайки епохата на османското владичество в България. Битът на християните и мюсюлманите през взаимното им съжителство за 5 века е родил и сплел обичаи, изрази, названия на предмети и дейности, докато самите тези предмети и дейности са вече изчезнали в съвременния ни живот. Тяхното присъствие, свежо и цветисто за времето си, сега се превръща в някакви шубраци и драки, които пречат на хода на читателя, той се изгубва в гъсталака им и губи пътеката. Мислите ли, че той чете с речник на употребяваните през 19 век думи и го разтваря по 10 пъти на страница? Не прави така. И нека го кажем направо – след пет страници неравна борба, захвърля книгата.

Литературни адаптации на „Под игото“ за млади читатели, които го изучват в училище, са правени – известно е. Тези обработки съкращават обема на книгата, изоставяйки по-безинтересните за съвременния ученик глави от романа, но запазват езика и словореда, стила и характера на Вазовия разказ, изпълнен с употребяемите за времето си регионални битовизми, включително турцизми и русизми, в диалога и описанията. Именно това затруднява четенето. А сега трябва да имаме предвид и още една беда. Едно-две поколения назад деца, ако не знаеха кое какво означава, то можеха да се обърнат към родителите си или към баба и дядо да им обяснят значението на непознатите думи. Тогава все още имаше живи хора, които знаеха какво означават иго, чорбаджия, султан, комита, башибозук, аферим, метох, тлъка, заптие, дядо Иван, кесия. Днес и в телевизионната игра „Стани богат“ не се срещат участници, които да са сигурни в значението им.

За българчетата в чужбина и техните родолюбиви родители и учители разговорът е още по-специален и предназначението на настоящето издание е за тях.

Намираме се на известно разстояние във времето. Като казвам разстояние, ми се ще да си представим положението, тоест, пространственото разстояние, на което са се намирали тогавашните англичани, французи и други, включително китайци, по отношение на съвременния им балканския ориенталски бит. Защото „Под игото“ е била веднага след публикуването си през 1891 година преведена и издадена на 20 езика! Как са разбирали на френски или английски какво е конак, например, където често се пренася действието в романа? Мислите ли, че е имало справочен речник за непознатите за чуждоземния читател изрази и думи, които от А (аба) до Я (ямурлук) да му обяснява какво означават? Съвсем не. Тогавашните преводи на „Под игото“ свидетелстват, че тези думи са били заменяни с такива, които са ясни по смисъл на оня читател и не го спъват да чете гладко и бързо. Във френския превод на „Под игото“ от 19 век все пак, да го кажем, за „цвят“, оставили написана думата цървули. И ето какво се пояснява с две думи под линия на същата страница: „Цървули - вид мокасини“. Звучи ни малко смешно, но е ясно. А конак преводачът заменя с градско управление, абата става връхна дреха, ямурлукът – наметка. Така се е прави, когато си на немалко разстояние в пространството, а сега - и във времето.

Един афоризъм на известен балкански писател, живял в изгнание цял живот, гласи: „Човек не обитава една страна, а един език. Именно езикът е родината и нищо друго.”

Преди да благодаря за вниманието, ще завърша в контекста на „живота на българите в предвечерието на освобождението“, за който пише Вазов в романа си. В брошурата „България“ на Марко Балабанов и Драган Цанков, с която са представяли по света за извоюване самостоятелност за богатата и надарена с възможности все още под иго българска земя и хората й след погромите на Априлското въстание, се казва:

„Задружният дух с цел образование преобладава и сред българските деца. На много места (в България) има образователни дружества. Много младежи отиват всяка година да учат извън родината си. Български ученици има в Белград, Букурещ, Виена, Загреб, Прага, в Париж, Женева, Цюрих, в Москва, Одеса и т.н. Много ученици учат със средствата на общината или с помощта на дарения на отделни частни лица, които често са се отказвали от всякакви удобства, само и само да помогнат на отечеството си по този начин. За нещастие голяма част от тези младежи не са бързали да се върнат обратно в родината, защото са се бояли от преследванията и страданията, които са ги очаквали там….“

Сега за нашите деца зад граница не съществува този страх и тази книга е само един от жестовете, с които ги пресрещаме.

Юли 2024 г.