Разговор с великия разказвач на истории Еймър Тауълс

Всяка от книгите на Еймър Тауълс е като врата към неустоима история. Трудно е да се определи на какво се дължи магнетичната им сила: на изяществото на езика, който се лее и увлича още с първите редове, на оригиналния сюжет или на героите, които отвеждат читателите в своето пространство и време. Решихме да поставим този и редица други вълнуващи въпроси на самия Тауълс.

Действието във вашите творби се развива в много завладяващи и разнообразни времеви периоди. Откъде черпите вдъхновение и как избирате за кой период и място да пишете? Защо сте избрали точно тях?

Никога не започвам да пиша с определено време или място наум. Вместо това тръгвам най-общо с прост замисъл – например мъж, който се оказва затворен в хотел дълго време… Веднъж щом ми хрумне подобна идея, обикновено доста бързо виждам къде и кога трябва да се развива историята и кои са героите, около които действието ще се върти.

Въпросната история на граф Ростов от „Един аристократ в Москва“ наистина е впечатляваща. Изправен пред болшевишки трибунал и осъден на домашен арест за непростимото престъпление да носи благородническа кръв, той ни показва нещо невероятно – че свободата е възможна и между четири стени: „Ако един човек не подчини обстоятелствата на волята си, обстоятелствата ще подчинят него“.

„Да, помисли си графът, светът се върти. Всъщност, върти се не само около оста си, но и около слънцето. И галактиката също се върти – колело в по-голямо колело, издаващо звън със съвсем различна природа от тази на мъничкото чукче в часовник. И когато този небесен звън прозвучи, може би огледалото най-сетне ще служи на истинското си предназначение – да разкрива на човека не какъв си представя, че е, а какъв е станал.”

От тази история блика толкова живот и мъдрост, че не случайно се нарежда сред бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, оглавява класациите в „Амазон“ и печели сърцата на читатели, критици, сценаристи и режисьори. През 2024 г. романът е екранизиран в минисериал с участието на Юън Макгрегър.

Способно ли е киното да улови същата магия, която литературата създава чрез думите, или визуалният разказ неизбежно променя начина, по който възприемаме историята? 

Разбира се, киното е чудесно художествено средство, но не може да постигне всичко онова, което е възможно в романа. Най-напред в добре написан роман читателят може да усети дълбока лична връзка с главния герой. Обстоятелствата, в които героят се намира, могат да разплачат или да разсмеят читателя, да разширят кръгозора му. Потенциалът за подобна динамика е много по-силен в романите, отколкото в киното.

Но как се създава подобна динамика? Мислите ли, че през периодите, в които авторът не пише, историите се натрупват и узряват в съзнанието му?

Когато пиша роман, обикновено подготвям други книги в свободното си време – измислям основните идеи, развивам герои, представям си събития и т.н. Докато писах „Един аристократ в Москва“, същевременно работех по „Магистрала Линкълн“.

Какво е общото между тези толкова различни сюжети: „затвора“ на руския благородник и шеметното пътуване на младежите по „Магистралата Линкълн“? Обединява ги прекрасната идея, че пътят към истината винаги води навътре. За да я достигнем, трябва сами да седнем зад волана в приключението, наречено „живот“. Защото:

„Човек трябва да се бори, за да заслужи всяко от ценните неща в живота си. Защото този, който получи нещо стойностно, без да се е борил, за да го заслужи, непременно ще го пропилее. Вярвам, че човек трябва да се бори, за да заслужи уважение. Трябва да се бори, за да заслужи доверие. Трябва да се бори, за да заслужи любовта на жена, както и правото да се нарича мъж. Човек трябва и да се бори, за да заслужи правото да храни надежди.“ („Магистралата Линкълн“)

С подобни прозрения ни спечели и очарователната Ив от „Правилата на доброто възпитание“. Тя ни връща в 30-те години на миналия век в джазовата атмосфера на Манхатън и ни напомня, че:

„Животът всъщност може и изобщо да не ни предлага избор. Може с един замах да начертае пътя ни и да ни държи на него с всички средства на грубата и фината механика. Да си изживял поне една година, в която да ти се предоставя право на избор, който може да предопредели начина ти на живот, характера ти и пътя ти... това само по себе си е дар Божи. И трябва да си има цена. Правилните решения по дефиниция са средството, чрез което животът прави загубите видими“.

Изглежда, младата Ив има какво още да сподели с читателите: тя се появява отново в новелата „Ив в Холивуд“ от сборника „Маса за двама“. Интересно дали Тауълс е планирал нейното завръщане?

Когато започнете да пишете, знаете ли как ще завърши историята? 

Обикновено още от самото начало знам по какъв начин ще завършат разказите и романите ми.

Имате ли планове да продължите да ни очаровате с още истории за живота на Ив, обичана героиня от „Правила на доброто възпитание“ и от „Маса за двама“ („Ив в Холивуд“)?

Определено е възможно в някакъв момент Ив да се завърне…

А каква професия би имала Ив днес?

В края на „Ив в Холивуд“ тя е на практика това, което днес разбираме под „посредник“. Би имала доста работа за вършене в съвременната епоха.

Подхождате ли към писането на разкази по различен начин от писането на новели или романи? Каква според вас е разликата в техниката или отношението между различните форми на писане?

Предвид кратката форма на разказа, авторът не може да използва много от естетическите инструменти, с които романистът обикновено създава значение. Налага се всички тези занаятчийски елементи да бъдат ограничени, съкратени или изоставени. Вместо да описва цялостна повествователна арка, авторът на разкази ни предоставя наблюдаван отблизо момент. Вместо да разкрием еволюцията на даден герой във времето, получаваме бърз поглед върху личността му. Вместо на поредица от взаимосвързани събития е по-вероятно да станем свидетели на една-единствена среща или случка. И вместо натрупване на хармонични поетични елементи ни биват представени поразителни и неизличими – но често самобитни – образи.

А кои са книгите, които Ви вдъхновяват?

Трите ми любими романа са „Война и мир“ на Толстой, „Моби Дик“ на Мелвил и „Сто години самота“ на Гарсия Маркес.

Ако можехте да изберете къде и кога да живеете, къде и кога бихте избрали да бъдете – и с какво бихте искали да се занимавате?

Напълно ме устройва да живея в този времеви период!

Разбираме защо: Еймър Тауълс е „от онези хора, които наблюдават света отблизо и преживяват всичко с цялата си душа“. За нас остава удоволствието да прочетем това, което има да разкаже.