Защо за принцесата има история?

Имало едно време малка принцеса, чийто баща, кралят, властвал над велика страна, пълна с планини и долини. Палатът му, построен върху планина, бил величествен и красив. Принцесата – Айрини – се родила там, но понеже майка ѝ била с крехко здраве, малко след появата ѝ на бял свят я изпратили в голяма къща – нещо средно между крепост и ферма, намираща се от другата страна на планината, по средата на пътя между подножието и върха, – където да бъде отгледана от местните хора.

Принцесата била дребничко, мило същество и по времето, когато тази история започва, била на осем години, или поне така си мисля, но много бързо съзрявала. Имала бледо и красиво лице, а очите ѝ приличали на късчета вечерно небе, всяко със звездичка, разтворена в синевата. Тя често гледала нагоре, сякаш усещала, че очите ѝ са дошли от небесата. Таванът на стаята ѝ бил боядисан в синьо и украсен със звезди, за да прилича максимално на небе. Но се съмнявам, че Айрини била виждала истинското звездно небе, и то по причина, която е добре да спомена веднага.

В тези планини имало множество кухини – огромни пещери и криволичещи проходи; в някои течала вода, а други сияели с всички цветове на дъгата, когато вътре светнела светлина. За тях едва ли щяло да се знае много, ако не били мините със своите дълги галерии, прокопани, за да може да се стигне до рудата, на която планините били изключително богати. В процеса на копаенето миньорите открили десетки естествени пещери. Някои от тях стигали чак до отсрещните склонове и клисури.

Сега в тези подземни пещери живеят странни същества, наричани от някои гноми, от други – коболди, от трети – гоблини. Говори се, че едно време въпросните твари живеели над земята и много приличали на другите хора. Но по една или друга причина – за това битуват различни теории: че кралят им наложил твърде високи данъци, че разпоредил да спазват обичаи, които не им се нравили, че започнал да се отнася непочтително с тях или въвел по-строги закони – те изчезнали от кралството.

Според легендата обаче, вместо да отидат в друга страна, гоблините се укрили в подземните пещери, откъдето излизали само нощем. 

Рядко се показвали навън, и никога в присъствието на много хора. Можело да бъдат видени на открито само в най-недостъпните части на планините и то след залез слънце. Хората, имали възможността да ги зърнат, твърдели, че съществата се били променили много през поколенията, което е нормално, при положение че живеели на тъмно, в студени и влажни обиталища. Гоблините вече не били просто грозни, а или крайно отвратителни, или с гротескно изкривени лица и тела. Дори най-шантавото въображение не можело да роди чрез образи или думи нещо по-чудато. Но подозирам, че твърдящите това са помислили за гоблини домашните любимци на гоблините. Всъщност гоблините не били много по-различни от хората, както може да се заключи от гореказаното. Телата им ставали все по-уродливи, но знанията и интелигентността им нараствали и те вече можели да вършат неща, които не са по силите на смъртните. Нахитрявайки, те станали пакостливи и гледали по всякакъв начин да дразнят хората, живеещи горе на открито. Били запазили известно благоприличие и не проявявали безпричинна жестокост към изпречилите се на пътя им, но определено имали зъб на онези, които са докопали собствеността им, и особено на потомците на краля, който ги пропъдил, и при всяка отворила се възможност им въртели мръсни номера. Макар да били дребни и уродливи, гоблините притежавали сила, съизмерима с хитростта им. В течение на времето те се сдобили със собствен крал и правителство, чието основно занимание, освен разрешаването на битовите проблеми, било да изнамира начини за тормозене на съседите отгоре. Сега вероятно се досещате защо малката принцеса не била виждала нощното небе. Родителите ѝ толкова се страхували от гоблините, че не ѝ позволявали да излиза от къщата по тъмно, дори в компанията на слуги. И опасенията им били основателни, както скоро ще се убедите.

Из книгата „Принцесата и гоблинът“ на Джордж Макдоналд