Откъс от новия шедьовър на Антъни Бийвър – „Падането на Берлин (1945)“

„Къщичка от карти“ на Висла

Статистическите данни на генерал Гелен за числеността на съветската армия определено не са преувеличени. Напротив, те дори не дават достатъчно точна представа кои са най-застрашените сектори на фронта. Червената армия разполага с 6.7-милионна армия на фронт, който се простира от Балтийско до Адриатическо море. Това е два пъти повече от частите на Вермахта и неговите съюзници, когато нападат Съветския съюз през юни 1941 г. Увереността на Хитлер през онова лято, че Червената армия всеки момент ще се разпадне окончателно, се оказва една от най-големите заблуди в историята.

„Ние сме загубени – признава германски сержант през януари 1945 г., – но ще се бием до последния човек.“ Закалените в битки бойци на Източния фронт са сигурни, че няма да излязат живи от тази война. Всякакъв друг изход изглежда немислим, като се има предвид колко злини са причинили войниците на Вермахта в окупираните територии, както и че Червената армия задължително ще им отмъсти. Ако се предадат, това означава да изгният в трудовите лагери в Сибир като Stalinpferd, „сталински коне“. „Ние вече не се сражавахме нито за Хитлер, нито за националсоциализма, нито за Третия райх – пише елзаски ветеран от дивизия „Велика Германия“, – нито дори за нашите годеници или майки, или за семействата си, хванати в клопката на градовете, подложени на непрекъснати бомбардировки. Биехме се от най-обикновен страх . [...] Биехме се заради самите себе си, за да не умрем в някоя кална дупка, пълна със сняг; биехме се като плъхове.“

Сполетелите ги нещастия през предишната година и преди всичко обкръжението и унищожаването на група армии „Център“ трудно могат да бъдат забравени. Националсоциалистическите командири – нацистка имитация на съветските комисари, се опитват да повдигнат бойния дух на обикновените германски войници, така наречените ландзери, с обещания и заплахи за екзекуция за всеки, който дезертира или се оттегли без заповед от бойното поле. „Не бива да се страхувате от офанзивата на руснаците – казват им те. – Ако преминат в атака, нашите танкове ще пристигнат най-късно до четири часа.“ Но по-опитните войници много добре знаят какво ги очаква.

Въпреки че офицерите от щаба на Гудериан в Цосен имат доста точна представа за датата на планираното нападение, информацията, изглежда, не е достигнала до фронтовата линия. Ефрейтор Алоис К. от 304-та пехотна дивизия, заловен като „език“ от съветска група разузнавачи, съобщава на разпитващите офицери от Първи украински фронт, че първоначално са очаквали атака преди Коледа, след което им е било съобщено, че тя ще започне на 10 януари, когато се предполага, че е рожденият ден на Сталин.

На 9 януари след спешна обиколка на трите главни фронта – в Унгария, на Висла и в Източна Прусия – генерал Гудериан, придружен от адютанта си майор барон Фрайтаг фон Лорингхофен, отново отива на среща с Хитлер в Цигенсберг. Той му представя последните изчисления за силата на противника – анализите на Гелен и сведенията на командира от Луфтвафе генерал Зайдеман. Според въздушното разузнаване на фронтовете при Висла и в Източна Прусия са съсредоточени 8000 съветски самолета. Гьоринг прекъсва началника на Генералния щаб. „Майн фюрер, не вярвайте на това – обръща се той към Хитлер. – Това не са истински самолети. Това е само камуфлаж.“ За да се подмаже, Кайтел решително удря с юмрук по масата и заявява: „Райхсмаршалът е напълно прав.“

Срещата продължава като мрачен фарс. Хитлер не спира да твърди, че цифрите, представени от разузнаването, са „абсолютно идиотски“, и допълва, че човекът, който ги е съставил, трябва да бъде затворен в лудница. Гудериан сърдито отговаря, че след като самият той изцяло им се доверява, най-добре е също да бъде освидетелстван. Хитлер категорично отказва да изпълни молбата на генерал Харпе, който отговаря за фронта на Висла, и на генерал Райнхард в Източна Прусия, да се оттеглят най-застрашените войски на по-безопасни позиции. Той настоява също така онези 200 000 германски войници, отрязани на Курландския полуостров в Латвия, да останат по местата си, вместо да бъдат изтеглени по море и изпратени да защитават границите на Райха. Отвратен от „щраусовата“ стратегия на главната щабквартира на фюрера, Гудериан се готви да си тръгне.

– Източният фронт – заявява Хитлер, неочаквано решил да му се подмаже – никога не е имал толкова силен резерв. Това е изцяло ваша заслуга. За което ви благодаря.

– Източният фронт – отговаря Гудериан – е като къщичка от карти. Ако се пробие в един сектор, целият ще се срути.

По някаква ирония Гьобелс използва същото сравнение през 1941 г., но за Червената армия.

Гудериан се връща в Цосен в „много мрачно настроение“. Чуди се дали липсата на реалистична преценка за състоянието на фронта у Хитлер и Йодл няма нещо общо с факта, че и двамата са от части на Райха, които не се намират под непосредствена заплаха  – съответно от Австрия и от Бавария. Самият Гудериан е от Прусия. Родината му всеки момент може да бъде опустошена и по всяка вероятност загубена завинаги. За да награди своя прочут танков командир за успехите му, в началото на войната Хитлер му подарява експроприираното имение Дайпенхоф във Вартегау, област в Западна Полша, присъединена от нацистите към Райха. Но сега тази област също е застрашена от предстоящата офанзива през Висла. Съпругата на Гудериан още се намира в имението. Зорко следена от местните лидери на нацистката партия, до последния момент тя няма да има възможност да замине.

Само след малко повече от двадесет и четири часа в щаба на Гудериан в Цосен се получава потвърждение, че до началото на офанзивата остават не седмици, а само няколко часа. През нощта сапьорите на Червената армия са разчистили минните полета и танковите им корпуси са изтеглени напред към предмостовите укрепления, готови за атака. Хитлер издава заповед и германските танкове от резерва на фронта при Висла да се придвижат напред въпреки предупреждението, че по този начин ги поставя в обсега на съветската артилерия. Някои висши офицери започват да се чудят дали Хитлер подсъзнателно не иска да загуби войната.

На Червената армия, изглежда, ѝ е станало навик да напада при лоши атмосферни условия. Германските ветерани, забелязали тази стратегия, често казват: „Времето е подходящо за руснаците.“ Съветските войски напълно осъзнават, че имат сериозно предимство при зимни условия, независимо дали вали сняг, или е кално. Относително ниският процент на измръзвания в Червената армия, дори в окопите, се обяснява с това, че традиционно руските войници използват ленени партенки, а не чорапи. Според прогнозите на синоптиците тази зима се очаква да бъде „нетипична“. След силните студове през януари се очакват „проливни дъждове и мокър сняг“. Веднага е издадена заповед: „Кожените ботуши да се приведат в пълна изправност.“

В много отношения в Червената армия се забелязва напредък: в тежкото въоръжение, във все по-професионалното планиране на предстоящите операции, в маскировката и контрола на текущите операции, които често извеждат германците от равновесие. Но съществуват и някои слабости. Най-сериозната от тях е липсата на ред и дисциплина, което изглежда странно за армията на една тоталитарна държава. Част от проблема се дължи на невероятното изтощение на младите офицери. Те наистина преминават през много трудна школа – особено седемнадесет-осемнадесетгодишните младши лейтенанти в пехотата. „По онова време – пише писателят и военен кореспондент Константин Симонов – младите хора ставаха възрастни само за година, месец или дори само след една битка.“ Мнозина загиват още при първото си сражение. Решени на всяка цена да докажат, че могат да командват старите опитни бойци, някои от които биха могли да им бъдат бащи, младите лейтенанти демонстрират отчаяна смелост и понякога заплащат за това с живота си.

Липсата на дисциплина в Червената армия се дължи и на нечовешкото отношение към войниците на техните собствени командири. Разбира се, силните черти, както и слабостите на сложния руски характер също оказват своето влияние. „Руският пехотинец – както го описва Сенявска – е издръжлив, непретенциозен, лекомислен и убеден фаталист . [...] И всичко това, взето заедно, го прави непобедим.“ Обикновен войник от стрелкова дивизия представя накратко в дневника си как в зависимост от обстоятелствата се променят настроението и поведението на неговите другари. „Първо положение: войник без командири наоколо. Той е вечно недоволен мърморко. Заплашва и се самоизтъква. Обича да си присвоява разни неща и налита на бой при всеки глупав спор. Раздразнителен е и се вижда, че войнишкият живот му тежи. Второ положение: войник пред командирите. Тогава той е смирен и мълчалив. С готовност се съгласява с това, което му казват. Лесно вярва на обещания. Целият разцъфва от радост, когато го хвалят, и с готовност се възхищава на строгите офицерите, въпреки че им се подиграва зад гърба им. Трето състояние: когато трябва да свърши нещо заедно с останалите или се сражава. Тук той вече е истински герой. Никога не би изоставил другар в беда. Умира тихо и кротко, все едно това също е част от неговите задължения.“

В особено добро състояние са танковите подразделения на Червената армия. В началото на войната те са също толкова деморализирани, колкото и авиацията, но сега вече започват да се радват на статус на герои. Василий Гросман, писател и военен кореспондент, вече гледа на „танкистите“ със същото възхищение, както преди това е гледал на снайперистите при Сталинград. Той ги описва като „кавалеристи, артилеристи и техници в едно лице“. Но най-голямата сила на съветската армия се дължи на опияняващата идея, че най-после се намира на един прицел разстояние от Райха. Насилниците на съветската родина-майка най-после ще разберат истинското значение на пословицата „Каквото посееш, такова и ще пожънеш“.