Изтриване на съзнанието

Сидни Готлиб е емблематично име в кръговете на посветените. Той е върховният майстор при изготвянето на отрови за целите на американското разузнаване. Освен това в продължение на две десетилетия ръководи работата по контрол на съзнанието в ЦРУ. Като отговорник за секретния проект МК-УЛТРА Готлиб режисира тайни експерименти с хора на три континента. Той приготвя таблетки, прахове и отвари, които могат да убият или осакатят, без да оставят следа – включително такива, предназначени за Фидел Кастро и други неудобни за САЩ държавни лидери. Плаща на проститутки да примамват клиентите си в бордеи под контрола на ЦРУ,  където тайно ги тъпчат с психоактивни вещества. Експериментите му довеждат до разпространението на ЛСД в Съединените щати и го правят неволния баща на контракултурата на 60-те.

Сприятеляването с неподходящ човек в Ню Йорк в началото на 50-те години на ХХ в. докарало някои хора до психичен шок. Те били отвеждани в един апартамент на улица „Бедфорд“ 81 в Гринидж Вилидж и получавали напитки, смесени с ЛСД. Докато се носели из халюциногенните си пътешествия, оперативните работници на ЦРУ наблюдавали реакциите им. Тези злощастници били неволни участници в един от първите експерименти на МК-УЛТРА.

Човекът, когото Сидни Готлиб наел да ръководи тази операция – Джордж Хънтър Уайт, се откроява дори сред бляскавия състав на МК-УЛТРА от вманиачени химици, безсърдечни шпиони, неумолими мъчители, хипнотизатори, специалисти по електрошокове и нацистки лекари. Той бил решителен и амбициозен следовател от Бюрото по наркотиците и живеел в сумрачния свят на престъпността и дрогата. Когато Готлиб му предложил работата да управлява едно убежище на ЦРУ, където щял да упойва нищо неподозиращи посетители с ЛСД и да записва резултатите, той грабнал шанса. Очаквал това да е поредният бурен епизод от дългата му поредица от подвизи под прикритие. Очакванията му били изпълнени и преизпълнени.

Уайт бил висок 1,70 м, тежал над 90 кг и си бръснел главата. Според различните разкази той бил „дебел и с вид на бик“, „страшно тлъста човешка буца“ с вид на „изключително заплашителна топка за боулинг“. Първата му жена, която се развела с него през 1945 г., го нарича „дебел мърляч“. Той редовно използвал нелегални наркотици, като задържал за себе си част от онова, което конфискувал. Консумацията му на алкохол – често цяла бутилка джин на вечеря – била легендарна. Другият му апетит бил свързан със сексуалните фетиши, особено садомазохизма и високите токчета. Купил на втората си жена цял гардероб ботуши и покровителствал проститутките, които го връзвали и биели с камшик. Една от малкото му емоционални връзки били с канарчето му. Обичал да го държи в ръка и да го гали. Когато птицата умряла, той бил дълбоко опечален.

„Горкото копеленце просто си отиде – написал той в дневника си. – Не знам дали някога вече ще си взема друга птица или домашен любимец. За всеки е тежко, когато умрат.“

***

През 1950 г. Уайт започнал работа към комисията на сенатор Джоузеф Маккарти, разследваща предполагаемото комунистическо влияние върху Държавния департамент. Оттам се прехвърлил към друга комисия, председателствана от сенатор Естис Кифовър, която разследвала организираната престъпност. Там проявил безразсъдство, разпространявайки обвинения, че и президентът Труман, и губернаторът на Ню Йорк Томас Дюи имат връзки с мафията. Кифовър го уволнил след по-малко от година. Уайт бил готов за нова авантюра, когато се появил Готлиб.

Тези двама американци, и двамата майстори на подмолната власт, едва ли можели да бъдат по-различни. Уайт бил любител на адреналина, човек без задръжки и със садистична жилка, който рядко бил трезвен и охотно се потапял в живота на насилническата периферия на обществото. Готлиб бил учен, който ядял йогурт. В този момент обаче двамата си паснали. Готлиб търсел някой обигран в уличния живот, който да знае как да заобикаля и нарушава закона, докато привидно го прилага. Уайт го знаел, че и отгоре.

Кръгът от съмнителни познанства на Уайт му предоставял богат избор от потенциални обекти за експерименти с дрога. Уайт бил свикнал да се отнася безцеремонно с хората. Можело да се разчита да пази тайна. Тъй като все още се водел на работа в Бюрото по наркотиците, ЦРУ можело да отрича всяка връзка с него, ако нещо се объркало. Тези качества го правели идеален партньор.

Готлиб вече бил изпробвал ЛСД върху доброволци и нищо неподозиращи жертви. Предстояло му да започне да го раздава на болници и медицински училища за контролирани експерименти. За да научи повече за това как биха реагирали на него обикновените хора, той решил да създаде убежище вътре в Съединените щати. Обектите му щели да бъдат нов тип „непотребни“. Много от онези, които Уайт водел в убежището на ул. „Бедфорд“ 81, били наркомани, дребни престъпници и други, за които можело да се разчита, че няма да се оплачат заради онова, което им се е случило.

Малкото хора, които знаели за МК-УЛТРА, я смятали от решаващо значение за оцеляването на САЩ. Да се ограничава обхватът ѝ от загриженост за живота на няколко души – или дори няколкостотин или повече – на тях щяло да им се стори не просто нелепо, но и предателско. Убежището в Ню Йорк олицетворявало тази морална сделка.

Алън Дълес бил възложил на Готлиб почти смехотворно дръзко задание: да открие чудодейна дрога, с която да победи враговете на свободата и да спаси света. Това било върховно предизвикателство за научното въображение. Готлиб бил готов за него като всеки американец.

През май 1952 г., скоро след като бил чул за Уайт от колега в Техническата служба, Готлиб го поканил във Вашингтон да си поприказват. Двамата разговаряли за УСС – както за експериментите ѝ със „серума на истината“, така и за митичния ѝ Отдел 19 – работилницата, в която майстори изработвали безшумни пистолети, пушки с отровни стрелички и други инструменти от бранша. После разговорът се насочил към ЛСД. Готлиб бил изненадан да чуе колко много знае Уайт за него, което отразявало обхвата на тайните експерименти на Бюрото по наркотиците.

Уайт предложил да покаже на Готлиб как работи самият той. Двамата потеглили към Ню Хейвън, Кънектикът, където Уайт събирал улики срещу бизнесмен, за когото подозирал, че търгува с хероин на едро. Пътуването, припомня си по-късно Готлиб, „наистина ни даде възможност да обсъдим неща, представляващи интерес“. То му разкрило един нов свят и го оставило поразен. Уайт, казал той, „винаги беше въоръжен до зъби с най-различни оръжия; можеше да е груб и недодялан, дори вулгарен, а после да стане вежлив до степен на словесно майсторство“.

„Ние всичките идвахме от Бръшляновата лига, бяхме бели, от средната класа – обяснява по-късно един от колегите на Готлиб. – Бяхме наивни, абсолютно наивни в тези неща, а той се чувстваше до голяма степен експерт. Познаваше курвите, сводниците, хората, които докарваха дрогата... Беше доста самоуверен човек.“

Уайт се оженил за жизнената си втора жена Албъртин през 1951 г. Тя споделяла много от склонностите му и се присъединила към него в груповия секс, фетишистките постановки с кожени ботуши и дрогирането на приятелите им и други неволни обекти. Според един разказ тя „си затваряла очите за отклоняващото се поведение на съпруга си“ и „намирала за изключително приятна разпуснатата компания, поддържана от съпруга ѝ“. Десетилетия по-късно един изследовател я изправил пред разказа на жена, която била преживяла психически срив, след като семейство Уайт очевидно ѝ били дали ЛСД в техния апартамент в Гринидж Вилидж. Изследователят съобщава, че Албъртин „се впусна в поредица от ругатни, които биха засрамили и моряк. Тирадата ѝ остави у настоящия автор твърдото впечатление, че тя е била напълно способна да е съучастничка на Уайт в неговата мръсна работа“.

През 1952 г. семейство Уайт били домакини на вечерята за Деня на благодарността в чест на шефа на контраразузнаването на ЦРУ Джеймс Джизъс Ангълтън, който десетилетие по-рано бил ученик на Джордж в „школата за убийства и осакатявания“ на УСС в Онтарио. На следващата вечер двамата мъже се срещнали отново, този път да пият джин и тоник, смесени с ЛСД. Взели такси до един китайски ресторант. След като им било сервирано, според дневника на Уайт, двамата „започнахме да се смеем за нещо, което вече не си спомням“ и „така и не хапнахме нито хапка“.

Готлиб прекарал тези месеци в сноване между Съединените щати и убежищата в чужбина. Много от експериментите му били подчинени на съсредоточения му интерес към ЛСД. Това било горе-долу и времето, когато Станли Гликман бил дрогиран в Париж. Дори тези обширни експерименти обаче не донесли желаните от Готлиб резултати. Джордж Хънтър Уайт му разкрил един нов свят. Скоро след като се срещнали, Готлиб го попитал дали би работил за него. Уайт проявил интерес. Проявявайки непредпазливост, той записал предложението в дневника си.

„Готлиб предлага да стана консултант на ЦРУ – отбелязал Уайт. – Съгласен съм.“

Преди да успее да скрепи партньорството им, Готлиб се изправил пред неочакван проблем. Служителите на ЦРУ във Вашингтон забавили молбата на Уайт за поверителен достъп. Част от проблема, както подозирал Уайт, била културна. „Двама-трима спретнато подстригани нещастници с лули или са ме знаели, или са чували за мен от дните ми в УСС, решили са, че съм „прекалено недодялан“ за тяхната лига, и моментално са ме отсвирили“, писал той по-късно. Забавянето отразявало и бюрократичното предизвикателство пред Готлиб. Той поемал контрола над може би най-важната тайна програма на американското правителство. Било естествено другите в ЦРУ да се съпротивяват. Управлението за научно разузнаване се опитало да установи контрол над някои аспекти на МК-УЛТРА. Отделът по сигурността – също. Морс Алън, който бил съдействал за организирането на проектите „Синя птица“ и „Артишок“, не бил склонен да се оттегли. Алън Дълес предано подкрепял Готлиб в тези вътрешни борби, но не можел да пренебрегне ропота на висшите служители, които имали основание да негодуват срещу нарастващата власт на новодошлия. Те дали израз на недоволството си, като протакали една година одобрението за поверителния достъп на Уайт.

Когато одобрението най-после дошло, Готлиб заминал за Ню Йорк да съобщи лично добрата новина. Занесъл и чек за покриване на началните разходи. Уайт използвал първите 3400 долара като депозит за своята бърлога на ул. „Бедфорд“ 81.

„ЦРУ – получих последния достъп и подписвам договор като „консултант“ – видях се с Готлиб“, писал Уайт в дневника си на 8 юни 1953 г.

Комплексът на ул. „Бедфорд“ щял да се превърне в нещо единствено по рода си – убежище на ЦРУ в сърцето на Ню Йорк, в което нищо неподозиращи граждани щели да бъдат подмамвани и тайно дрогирани с цел да бъдат открити начини за борба с комунизма. То се състояло от два съседни апартамента. Апаратура за следене давала възможност на наблюдателите в единия от тях да записват какво става в другия. Готлиб вече имал убежища зад граница, където можел да дрогира хора, както си искал. Сега вече имал такова и в Ню Йорк.

Същата есен Уайт започнал да обикаля Гринидж Вилидж за хора, с които да се сприятели и после тайно да им вкара ЛСД или други дроги. Измислил си псевдоним – Морган Хол, и няколко фалшиви биографии. „Той се представял ту като моряк от търговския флот, ту като художник бохем и общувал с широк кръг от подземни типове, всички от които били замесени в престъпни деяния, включително дрога, проституция, хазарт и порнография – се казва в едно проучване на кариерата на Уайт. – Именно под маската на тази бохемско-художническа личност Уайт впримчвал повечето от жертвите си за МК-УЛТРА.“

Някои от хората, които Уайт упоил с ЛСД, били негови приятели, включително един, който ръководел „Виксен Прес“ – издателство, специализирано в жълта фетишистка и лесбийска литература. Сред другите жертви били млади жени, имали злощастието да пресекат пътя му. Дневникът му дава представа как реагирали те: „Глория изпадна в ужас... Джанет я хвана здравата.“ Уайт бил достатъчно впечатлен от ЛСД, за да започне да го нарича „Бурния“ в дневника си. Въпреки това продължил да го дава на всеки, когото успеел да примами в бърлогата си.

„Бях ядосан на Джордж заради това – казва издателят на „Виксен Прес“ години по-късно. – Както се оказа, беше зле да се прави такова нещо с хората, но по онова време не го осъзнавахме.“

Връзките на Уайт го пазели от разкриване. Жертвата на един от експериментите му се добрала с мъка до болница „Ленъкс Хил“, твърдейки, че ѝ е била дадена дрога. След два часа ѝ било казано, че вероятно се е объркала, и тихомълком била изписана. Подобни епизоди били потулвани, защото ЦРУ според един разказ „имал споразумение с медицинския отдел на нюйоркската полиция да пази Уайт от всякакви неприятности“.

Създаването на убежището на ул. „Бедфорд“ допринесло за тлеещото напрежение между ЦРУ и ФБР. Някои служители на ЦРУ смятали ФБР за пристан на тъпи ченгета и некадърни побойници. Агентите на ФБР, отвръщайки на комплимента, виждали в хората на ЦРУ дилетантски примадони и както се изразява един от тях, „предимно богати момчета, сноби с попечителски фондове, които си мислят, че са божието решение на всички световни злини“. Алън Дълес и директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър били административни съперници. Хувър не бил човек, който щял да се оплаче от убежището, но не бил и човек, който да не научи за него. Новината дошла с един доклад от нюйоркския му отдел само три седмици след като Уайт платил депозита.

„Доверен информатор на този отдел съобщи на 1 юли, че бившият му инспектор от Бюрото по наркотиците Джордж Уайт... е влязъл в отношения с ЦРУ в рамките на една „ултрасекретна“ задача като консултант – се казва в доклада. – Уайт и ЦРУ са наели два съседни апартамента на ул. „Бедфорд“ 81, Ню Йорк. В единия от тях е устроен бар с помещения за развлечения, докато другият се използва от ЦРУ с цел действията в първия апартамент да бъдат заснемани на филм с помощта на рентгенов рефлектор.“

Готлиб надзиравал отблизо тази операция. Двамата с Уайт се срещали редовно във Вашингтон и Ню Йорк. Личното им познанство се задълбочило. Уайт бил започнал да се занимава с кожарство като хоби и когато Готлиб отпразнувал 36-ия си рожден ден на 3 август 1954 г., Уайт му подарил ръчно изработен колан.

Фолклорните танци били станали една от страстите на Готлиб и понякога той канел колеги да опитат няколко стъпки с него. Не всички имали желание за това. Уайт имал. Готлиб го научил да танцува жига и двамата веселели приятелите си, перчейки се с танца си. Тези партньори, единият с криво ходило, а другият затлъстял, танцували заедно, докато същевременно започвали тайните си експерименти с ЛСД. Отчетите на Уайт за разходите на убежището на ул. „Бедфорд“ 81, педантично изпращани на Техническата служба, носят ясно четимия заверителен подпис: „Сидни Готлиб, началник/Химически отдел, ТС“.