„Испанска кръв“ на Реймънд Чандлър

Големия Джон Мастърс беше едър, дебел и мазен. Имаше гладка синкава челюст и много дебели пръсти, чиито кокалчета изглеждаха като трапчинки. Кестенявата му коса беше сресана право назад от челото и носеше костюм във виненочервено с пришити джобове, винена вратовръзка и кафява копринена риза. Около дебелата кафява пура между устните му също имаше дебела ивица в червено и златно.

Той сбърчи нос, надзърна към коза в ръката си и се постара да не се ухили. Каза:

– Давай пак, Дейв – и да не ме сгазиш с общинския валяк, ей!

Появиха се четворка и вале. Дейв Адж ги погледна мрачно през масата, после се взря в собствената си ръка. Беше много висок и слаб, с дълго кокалесто лице и коса с цвят на мокър пясък. Държеше колодата на разтворената си длан, обърна полека горната карта и я хвърли на масата. Беше дама спатия.

Големия Джон Мастърс зяпна широко, размаха пурата си, изсмя се. 

– Плащай, Дейв! Поне веднъж дамата беше права! – И обърна коза си със замах. Беше петица.

Дейв Адж се усмихна любезно, но не се бръкна за пари. Приглушен телефонен звън отекна близо до него зад дългите копринени завеси, които ограждаха много високите стреловидни прозорци. Той извади цигарата от устата си и я остави внимателно на ръба на пепелника на табуретката до масичката за карти, след което се пресегна зад завесата за телефона.

Заговори в слушалката с хладен глас и почти шепнешком, доста дълго слушаше какво му обясняват отсреща. В зелените му очи не трепна нищо, на тясното му лице не се появи и искрица емоция. 

Мастърс примижа и здраво захапа пурата си.

След известно време Адж каза:

– Добре. Ще ви се обадим.

Върна слушалката на вилката и я прибра зад завесата. Вдигна цигарата си и подръпна мекото на ухото си. Мастърс изруга.

– Какво те прихваща, за бога? Кихай десетачката!

Адж се усмихна сухо и се облегна. Пресегна се за питието си, отпи, остави чашата и заговори с цигарата в уста. Всичко правеше полека, умислено, почти механично. Попита:

– Ние умни момчета ли сме, Джон?

– Аха. И градът е в краката ни. Но това не помага с нищо на играта на блекджек.

– Остават само два месеца до изборите, нали, Джон?

Мастърс се озъби срещу партньора си, бръкна в джоба си за нова пура и я тикна в устата си.

– И какво от туй?

– Да речем, че нещо се случи на най-сериозния ни противник. Точно сега. Дали това ще е добра идея или пък напротив?

– Ха? – Мастърс вдигна вежди – толкова гъсти, че цялото му лице трябваше да се впряга на работа да ги избута нагоре. Помисли малко и кисело заключи: – Гадно ще бъде, ако не хванат извършителя бързичко. Дявол да го вземе, избирателите ще си помислят, че ние сме наели някой да го освитка.

– Говориш за убийство, Джон – скастри го Адж търпеливо. – Не споменах въобще такова нещо, нали?

Мастърс спусна вежди и отскубна жилаво черно косъмче, което стърчеше от ноздрата му.

– Хайде, изплюй камъчето!

Адж се усмихна, издуха кръгче дим, погледа го как се рее и се разпада на тънки нишки.

– Току-що ми съобщиха по телефона – каза много тихо, – че Донеган Мар е мъртъв.

Мастърс се размърда. Цялото му тяло се измести в посока масичката за карти и се наведе над нея. Когато нямаше къде по-напред да се надвеси, изпружи брадичка, докато мускулите на челюстта му не изпъкнаха като дебели въжета.

– Ха? – възкликна дрезгаво. – Не думай!

Адж кимна, студен като лед. 

– Прав беше обаче за убийството, Дон. Бил е убит. Някъде преди около половин час, не повече. В кабинета си. Не знаят кой го е извършил – засега.

Мастърс тежко сви рамене и се облегна назад. Озърна се с глуповато изражение. И внезапно се разсмя. Смехът му тътнеше и кънтеше в малката тясна стаичка, където седяха те двамата, и преливаше в огромната дневна отвъд, отекваше напред-назад през лабиринт от масивни дървени мебели, предостатъчно лампиони да осветят булевард и двойна редица маслени картини в масивни златни рамки.

Адж не се присъедини към изблика му. Полека смачка цигарата си в пепелника, докато от огънчето не остана нищо, освен черна купчинка пепел. Разтри кокалестите си пръсти и зачака.

Мастърс спря да се смее така внезапно, както беше започнал. В стаята настъпи мъртвешка тишина. Видимо уморен, Големия избърса едрото си лице.

– Трябва да сторим нещо, Дейв – каза тихичко. – И да не се помайваме. Трябва да решим случая бързо. Той е като динамит под задника ни.

Адж бръкна отново зад завесата и извади телефона, бутна го през масата и между разпилените карти. Кротичко подпита:

– Е – знаем как да стане, нали?

Лукава искрица заблестя в тинестокафявите очи на Големия Джон Мастърс. Той облиза устни и посегна с голямата си длан към слушалката.

– Аха – измърка. – Знаем, Дейв. Ще се погрижим за това начаса!

Набра номера с дебелия си пръст, който едва влизаше в дупките.



2

Дори в смъртта лицето на Донеган Мар изглеждаше студено, спретнато и съсредоточено. Беше облечен в мек сив костюм и косата му имаше същия топъл сив цвят като дрехите, заресана назад от червендалестата му, младолика физиономия. На челото му кожата беше по-бяла, понеже там падаше бретонът, когато стоеше прав. Навсякъде другаде беше загорял.

Лежеше по гръб в тапицирано синьо кресло. В пепелника с бронзов грейхаунд на ръба имаше угаснала пура. Лявата му ръка висеше покрай стола, в отпуснатите пръсти на дясната върху плота на бюрото лежеше пистолет. Лакираните му нокти блестяха на слънчевите лъчи от големия затворен прозорец зад гърба му.

Кръвта бе напоила лявата страна на сакото му и бе превърнала сивия плат в почти черен. Беше съвсем определено мъртъв и в това състояние от известно време.

Висок мъж, много смугъл, слаб и умислен, се бе облегнал на кафяво махагоново барче и се взираше съсредоточено в мъртвеца. Беше бръкнал в джобовете на спретнатия си син шевиотен костюм. На тила му се мъдреше сламена шапка. Но в очите му или в стиснатата му уста нямаше нищо небрежно. Едър пясъчнорус мъж опипваше наоколо по синия килим. Каза задавено, както беше приведен:

– Няма гилзи, Сам.

Смуглият тип не помръдна и не отговори. Другият се изправи, прозя се и погледна мъжа в креслото.

– Дявол да го вземе! Това ще се разсмърди! Два месеца до изборите. Леле, какъв шамар в лицето е това за някого!

Смуглият каза умислено:

– С него бяхме съученици. И приятели бяхме едно време. И се запалихме по едно и също момиче. Той спечели, но си останахме добри приятели и тримата. Неизменно беше страхотен... може би даже прекомерно умен...


Откъс от „Неприятностите са моят занаят“ (избрани новели) от Реймънд Чандлър





Коментар

Защитен код


Препоръчани книги

Неприятностите са моят занаят
-20%
ТОП

Неприятностите са моят занаят...

15.20 лв. 19.00 лв. Без данък: 12.67 лв.


Записване за бюлетин

При записване се съгласявате с обработката на личните ви данни единствено за маркетингови цели. Повече на Политика за защита на личните данни.