Когато вълците се разхождаха необезпокоявани в Париж

Аз, Луи дьо Конт, благородник, съм роден в Ньофшато на 6 януари 1410 г.; с други думи, точно две години преди Жана д’Арк да се роди в Домреми. През първите години на нашия век семейството ми избягало в тоя затънтен край от Париж. В политиката се придържало към арманяците: били патриоти, поддържали нашия си френски крал, нищо че бил побъркан и безпомощен. Бургундците, които пък подкрепяли англичаните, обрали татко ми до шушка, погрижили се нищичко да не му оставят, освен дребната благородническа титла, така че, като стигнал Ньофшато, той вече бил сломен бедняк; обаче политическият климат в Ньофшато му се понравил и това му подействало оздравително. Пристигнал в област относително заспала; а зад гърба си оставил град, задъхан от ярост, лудост и злоба, където колели за забавление и ничий живот не бил в безопасност. Нощем по улиците на Париж беснеели тълпи, които грабели, изгаряли, убивали, безчестели, ненаказани и невъзпрепятствани. Слънцето изгрявало над срутени и пушещи сгради, над осакатени трупове, пръснати навсякъде по улиците, останали, както са паднали, разсъблечени до голо от мародери – нечестиви събирачи на кърваво зърно след тълпа кървави жътвари. Никой не смеел да вдигне мъртвите и да ги погребе; оставяли ги да гният – развъдници на болести. И то какви развъдници! Хората мрели като мухи в епидемии; погребвали ги тайно нощем, защото дневните погребения били забранени да не би да се разбере колко живота е погълнала чумата и това да изплаши останалите и да ги потопи в отчаяние. Настъпила накрая и люта зима, незапомнена във Франция от петстотин години. Глад, болести, убийства, лед и сняг – всичко се изсипало върху парижани наведнъж. Труповете лежали по улиците и в града посред бял ден влизали вълци и ги разкъсвали.

Ах, в какъв позор, в какво нещастие живеела Франция! Защото вече повече от четвърт век в плътта ѝ се впивали зъбите на англичаните, които смазвали френските армии чрез тъй безкрайни разгроми и поражения, та се говорело и приемало за истина, че само като зърнат английски войник, французите си плюят на петите.

Като бях на пет годинки, Франция беше сполетяна и от пословичното злощастие на битката при Азенкур; и макар английският крал да си замина у дома, там да се наслаждава на славата си, Франция остана просната – безпомощна плячка на върлуващите наемнически банди на бургундците. Една нощ част от тези банди нахлуха да грабят и в Ньофшато и в светлината на нашия горящ сламен покрив гледах как всички хора на този свят, които бяха скъпи на сърцето ми (с изключение на моя по-голям брат, вашия прародител, който беше оставен при Двора) биват съсичани въпреки молбите им за милост; слушах как касапите се присмиват на молитвите им и имитират отчаяните им жестове; мене не ме забелязаха и останах невредим. Когато диваците си отидоха, изпълзях и плаках цяла нощ при гледката на горящите домове; бях сам-самин, заобиколен единствено от мъртви и ранени, защото оцелелите бяха избягали и се бяха изпокрили.

Изпратиха ме в Домреми, в дома на свещеника, чиято икономка се превърна в моя любяща майка. Постепенно свещеникът ме научи да чета и да пиша и двамата с него бяхме единствените двама души в селото, които владееха това познание.

По времето, по което домът на благородния свещеник, на име Гийом Фрон, стана и мой дом, бях вече шестгодишен. Живеехме близо до селската черква, а градинката на родителите на Жана беше зад черквата. Семейството на Жана се състоеше от Жак д’Арк, бащата, съпругата му Изабел Роме, тримата му сина – Жак, на десет години, Пиер, на осем и Жан, на седем; и от Жана, четиригодишна, и невръстната ѝ сестричка Катрин, която нямаше и годинка. От първия ден започнахме да си играем заедно.

Имах и други другарчета, с които си играех, особено четири момчета: Пиер Морел, Етиен Роз, Ноел Ренгюсон и Едмон Обре, чийто баща по онова време беше кмет, но и две момичета, горе-долу на възрастта на Жана; те постепенно ѝ станаха любими приятелки. Името на едната бешe Омет, а на другата викаха Малката Менжет. Тия момиченца бяха обикновени селянчета като самата Жана. Като пораснаха, омъжиха се за най-обикновени ратаи. Нали разбирате, извънредно прост народ бяха всичките, и въпреки това след много години дойде време, в което никой посетител, благородник или знаменитост, не пропущаше да поднесе почитания си на двете непретенциозни старици, които на младини са имали честта да другаруват с Жана д’Арк.

Всичките ми приятелчета до едно бяха добри деца: най-обикновени селянчета, не особено интелигентни, разбира се, не може да се очаква такова нещо, но добросърдечни и дружелюбни, слушащи родителите си и почитащи свещеника, които, като пораснаха, бяха наследили, естествено, тесногръдието и предразсъдъците на по-възрастните от тях, възприети без съмнения... и без разсъждения, не е нужно да го казвам изрично. Бяха наследили религията, бяха наследили и политическите си убеждения. Ян Хус и хора като него може да са намирали недостатъци в Църквата, но в Домреми тези недостатъци не подкопаваха ничия вяра; и когато стана разцеплението – тогава бях на четиринайсет – и отведнъж се сдобихме с цели трима папи, никой в Домреми не се поколеба кого измежду тях да избере: папата в Рим беше истинският папа, всеки папа извън Рим не беше никакъв папа.

Всяко човешко същество в селото беше арманяк – значи патриот, и ние, децата, може да не мразехме нищо в света, но несъмнено мразехме англичаните яростно и със същата омраза се отнасяхме и към бургундците и политиката им.


Откъс от „Лични спомени за Жана д’Арк“ на Марк Твен




Коментар

Защитен код


Препоръчани книги

Лични спомени за Жана д’Арк
ТОП

Лични спомени за Жана д’Арк...

19.90 лв.Без данък: 18.26 лв.


Записване за бюлетин

При записване се съгласявате с обработката на личните ви данни единствено за маркетингови цели. Повече на Политика за защита на личните данни.