"Домовете" - откъс от "Ленинград"

Бомбардировките, липсата на вода, на осветление, хилядите на легло и умрелите в „отписаните“ жилища са оставили неизличим отпечатък на ленинградските домове, неизчезнал и дълго време след това. „Животът ни беше ужасен, такъв живот няма и никога не е имало. Живеем без вода, без осветление, без дърва, почти гладни и всеки ден по нас стрелят“ – пише на 27 март 1942 г. Н. Макарова в писмо до сестра си. В друг документ от блокадата четем: „В стаята е ужасно мръсно, невероятен студ.“

Мнозина не можели да почистят домовете си, защото нямали сили, заради пълния мрак, предизвикан от липсата на ток, и заради липсата на вода. Бомбите превръщали домовете в развалини, хоросан се трупал по пода и по мебелите. Канализацията не работела. И жилищата, и стълбите били залети с изпражнения – и колко са онези самотници, които нямали сили да се погрижат за себе си и тихо умирали. Никой не им е помагал, те се хранели в кревата, но не можели нито да си измият съдовете, нито да отидат до тоалетната. Нямало отопление и навсякъде в стаите, в които палели печки, имало купчини трески и дървесен прахоляк. Печките били покрити със сажди, водата от спуканите след бомбардировките или от студа тръби заливала пода и се заледявала. Коридорите на комуналните квартири, в които обикновено били трупани шкафове, сандъци и боклуци, се превръщали в „барикади от мебели“ и нямало кой да ги разчисти. „Замръзнали“ и „затрупани с боклуци“ – даже през април 1944 г.: така изглеждали жилищата по време на блокадата и Ирина Зеленска не може да се сдържи и да не извика: „Боже, в какви условия и в какви коптори живеят хората!“

Някъде (по-често през 1942 и 1943 г.) имало и „чистички“ жилища, но само ако в тях има живи хора. Тъжно зрелище били и стаите и жилищата на евакуираните ленинградчани – разрушени от бомбардировките, разбити, ограбени, с мебели, потрошени от съседите, за да си палят печките, с дрехи, изхвърлени от гардеробите, с изпочупени съдове и чинии, покрити с нечистотии. „Половината стъкла на прозорците ги няма, в коридора тапетите разлепени, целите с дебел слой сажди, висят като купол в коридора; във фурните има нощни гърнета, [...] през нощта се разхождат плъхове“ – спомня си Валентина Левина.3 Тъй като се опасявали от грабежи, заминаващите често оставяли част от имуществото си на съседи. Често те пазели вещи, изнесени от „отписаните“ жилища, от стаите, в които оставяли своите покойници, от замръзналите, заледени помещения – не можело да става дума за някакъв ред, трупали всичко на едно място. Най-страшни са описанията на отписаните жилища. На 9 септември 1942 г. Александър Болдирев влязъл в едно: 

Стаята на умрелия от дистрофия самотен счетоводител е опустошена от РАЙФО. Всичко е затрупано със сажди от печката и с мръсотия. На пода върху потрошените, преобърнати мебели са разхвърляни книги, съдове, разкъсани дрехи, всякакви дреболии. [...] Три четвърти от прозореца са затворени с шперплат, стъклото почти не пропуска светлина.

Не били по-добре нещата и в общежитията, за които уж постоянно се грижела фабрично-заводската администрация. Там живели и хора, които трудно можели да се приберат у дома, и работници, пристигнали по-рано в града и нямащи собствено жилище, и уволнени от работа. През „смъртоносното време“ почти никой не го било грижа за реда. От пролетта на 1942 г., макар и бавно, положението се подобрява, понякога след подкани от партийните и профсъюзните комитети (както се случва в завод „Киров“), след проверки, тревожни доклади „нагоре“ и след като започнала кампанията за почистване на града.

Когато разказват за първата блокадна зима, хората най-често говорят за най-ярките и вълнуващи сцени, но не споменават другите, по-обикновени епизоди. „Никой от нищо не се интересува, чудовищна жестокост и изолиране“ – отбелязва Ирина Зеленска, посетила общежитие през януари 1942 г. Поразила я жена, която умирала на масата: „Тя лежеше, без да мръдне, докато аз два пъти влизах и излизах.“ Същото казва и Н. Нешитая, живяла в общежитие на една фабрика: „Няма вода, канализацията не работи.“ Може да ни се стори, че това са единични мнения, но разполагаме с докладната записка на районния комитет на комсомола за проверка в общежитията на Приморския район от 8 януари 1942 г.: „Проверени са предимно работническите общежития на предприятията. Всички(!) общежития [освен две – С.Я.] са в ужасно хигиенно състояние, напоследък нито директорите на предприятията, нито обществените организации се грижат за общежитията.“

Страшно наследство от първата блокадна зима били неизнесените от къщите и от жилищата трупове. Останалите без сили роднини или съседи невинаги можели да се погрижат. Не било достатъчно труповете да се изнесат на улицата. Трябвало да ги занесат до моргите или на гробищата, за такова нещо се съгласявали да помогнат само ако дадеш хляб. Обикновено плащали с дажбата на покойния, но било необходимо време, за да се събере достатъчно. Често не издържали и изяждали хляба. Можели да го получават известно време, докато не съобщят за смъртта на собственика на купоните. Често и това не помагало: нямали сили да го погребат, а учрежденията нямали възможност бързо да приберат всички умрели, нямало кой и нямало с какво да ги извозят. Телата лежали по домовете и десет дена, месец, дори три месеца. „Мъртвият хранеше живите“, спомня си В. Вотинцева, но не само затова хората били безразлични и безчувствени към смъртта на другите. Трупове имало не само по домовете, но и в предприятията и учрежденията. Дванайсет дена не могли да погребат един от починалите в Публичната библиотека, а тялото на друга сътрудничка останало непогребано около месец.

***

Откъс от книгата на Сергей Яров "Ленинград". Настоящият текст не включва бележките под линия, поместени в книгата.