Кога можем да говорим за оскверняване на дадена творба и защо това не се отнася до настоящата адаптация на „Под игото“?
Да кажем в началото ясно и да не забравяме до края: настоящата адаптация не е просто адаптация, а е за четене от деца.
Следва да хванем бика за рогата. Навремето Вазов пише за появилите се на български съкратени и поднесени на разбираем език в проза Шекспировите пиеси за деца. Той не смята, че се осквернява Шекспир с това. Искам да ви кажа, че Иван Вазов е одобрявал подобни действия и това е документирано – тъй като е пишел за едно литературно списание, е публикувал своя рекламна бележка към читателите, в която им препоръчва следната книга, излязла от печат:
Шекспирови драми, съкратени и наредени на повести от Л. Касъров и Ив. Каранджулов. На езика си нямаме досега ни едно съчинение от Шекспир. Господата Касъров и Каранджулов са помислили, че няма да им се разсърдят, ако запознаят по-първо децата с безсмъртните съчинения на най-великия драматически писател. Те са решили да дадат на децата ни целия Шекспир в малки приказки и са издали вече две: Венецианският търговец и Цар Лир. Приказките, просто и ясно изложени и написани в добър и разбираем език, се четат с голямо удоволствие. Авторите са напълно постигнали целта, която си са задал.
Така че аз съм съвсем сигурен, че ако можеше да се произнесе, самият Иван Вазов не би се разсърдил да бъде направена адаптация на „Под игото“ за млади читатели. Може би и сам би я направил, ако беше жив. Както веднъж е правил това за т.нар. Походна войнишка библиотека, съкратено издание на романа, предназначено за военни, а друг път, както може би не знаете – като е направил преработка на романа в пиеса за театъра.
Но тъй като не Вазов, а аз трябваше да се погрижа за днешното осъвременяване, сметнах, че най-първо е необходимо да разбера кои думи не разбират днес малките читатели на тази книга.
Затова поисках от едно училище да ми подберат онези думи от „Под игото“, които са неразбираеми днес. Получих от учителката по БЕЛ списък с колони думи, извадени от целия роман, благодарение на нейните ученици от 11 клас. При това те са от елитно училище и се предполага, че са по-просветени от други, по отношение на речника отпреди над сто години.
Ще направя малка извадка от този дълъг 15 страници списък:
бара, челяд, софра, машалла, аман, пруст, вратня, врачка, фес, сетре, опекунство, къшей, бей, миндер, караул, прокламация, сплетница, шаяк, разтуха, изгора, кудкудяка, заптие, харсъз, конте, башибозук, шекер, одър, горест, джепане, будала, калимявка, метох, фарисей, бъклица, ярем, фъртуна, урва, друм, гюл, дюкян, бакалница, пряпорец, орда, долап, ханъма, пардесю, сукно, дирник.
Спирам, но грубото преброяване сочи, че децата не разбират стотици думи и изрази.
Но защо говоря само за децата. Ето какво става с мене – цитирам нещо, което не се сдържах да не изложа в послеслова към изданието на адаптацията:
По някое време, работейки над книгата, стигам до глава, наречена „Ново покушение“. Чета и се чудя кой на какво се нахвърля или какво покушава, и то наново, става ли някакъв атентат или нападение, както ми обясняват съвременните речници значението на думата „покушение“?... Няма такава работа. Ето за какво всъщност става дума: Огнянов – оказал се сред тълпа от разюздани башибозуци, които го приемат за свой, и от чието обкръжение, колкото и да пробва, все не може да се измъкне – попада на родителите на свой ученик и се опитва да изпрати по детето им тайно писъмце до съратниците си. Но не успява. Но и не извършва никакво покушение, камо ли ново, нито пък се извършва върху него нападение. И макар че това, което му се случва в тази глава, да не е безпроблемно, не изглежда редно и ни се струва пресилено да се нарече „покушение“. Речникът на Найден Геров от края на XIX век дава отговор: Покушение – кога ся някой покуши на нечто; да ся покуся – налитам, решавам ся, опытвам ся, посягвам да направя, да извърша нечто голямо, страшно. Така че Вазов (и това вече пасва на случващото се!) е имал предвид труден опит. Ново покушение = нов (труден, рискован) опит.
Къде минава границата между осъвременяване и пренаписване? Как запазихте баланса?
Да употребиш понятни думи за съвременника си съвсем не е пренаписване, а подход за днешно възприятие. Синонимността е част от литературната игра. Работейки над изданията си, Вазов сам е ползвал този метод. Просто съм следвал стриктно подхода му. Както казва в една своя публикация Митко Новков: „Прочее, самият Вазов до смъртта си е работил върху „Под игото“, осъвременявайки го; има той и сценичен вариант на романа, където е премахнал редица персонажи и линии – Хаджи Ровоама, любовта между Лалка и д-р Соколов и – забележете! – Мунчо, любимият ни Мунчо , зачеркнат [sic!] от самия Патриарх!“
Разбира се, най-главният въпрос тук е въпросът дали може да се пипа езикът на автора, вече класик. Според мен Вазов не би имал нищо против осъвременяването на езика му, защото той, за разлика от блюстителите на музейни похвати, проявява професионален и изострен интерес към читателите си. Промените, които е направил, за да превърне романа в пиеса (играна 1910 г. в Народния театър), са нагледно доказателство за подхода му да се съобразява с възприятията на зрителя от „новата земя“.
Осъвременявал е езика и в изданията на романа. Ето какво четем в „Бележки“ към том ХІІ (където е поместен романът „Под игото“) на „Събрани съчинения“ от Иван Вазов (БП, 1956 г, под редакцията на колегия от Петър Динеков, Пантелей Зарев, Георги Константинов, Емил Стефанов и Георги Цанев): „…Четвъртото издание е излязло 14 години по-късно. Поради това и езикът е осъвременен, твърде различен от езика на третото издание…“
Споменатите издания са приживе на автора. Види се, че самият Иван Вазов не е гледал на езика на произведението си като на нещо сакрално – той е осъвременил езика на „Под игото“, поради това, че – както се разбира от бележката – от последната му публикация се е сменило цяло поколение: езикът му е твърде различен, защото той е вече доста различен в живота!.Със сигурност Вазов, ако бе жив днес, би осъвременявал със заместващи изрази и със синонимни думи слога си, особено пък щом се е минало повече от век, откакто е сътворил романа, който той би искал, както песните му, все да се чете.
Премахването на турцизми и русизми е смело и практично решение, но събуди опасения у читателите, че ще се изгуби автентичното звучене и усещане за епохата. Защо отхвърлихте стандартната практика с използването на речник на чуждите думи?
В оригинала русизмите, турцизмите и думите, изразяващи отминали обичаи и нрави, така наречените битовизми, не са малко. При едно четене от дете това е затруднение, а да въртиш по няколко пъти на страница речника отзад, който със своята краткост или бъбривост на разясненията прекъсва потока на възприятие, емоцията, ако щете. Малкият читател се разконцентрира, уморява и скоро захвърля книгата, просто обръща гръб на автентичното звучене и усещане за епохата. Мислите ли, че една книга като „Под игото“, която е преведена на не знам колко езици и в превода са заменени със синоними турцизмите, русизмите и пр. губи от присъщото ѝ звучене и усещане за епохата? Това са поетични предубеждения.
Проблемът е, че днешният нашенец и неговите деца живеят в едно ежедневие, в което вече няма, не съществуват такива неща като конак, чорбаджии, аби, потури… Поради факта, че са минали почти век и половина от написването на романа, днес за прочитането на всяка страница от един ученик започва да му е нужен помощник. В тази роля често се оказват неговите родители. И задачата им никак не е лесна. Много от турцизмите, русизмите и въобще битовизмите са останали далеч назад във времето, понеже са изчезвали нещата, които те са обозначавали. Днес в нашите градове няма конак, не носим аби и ямурлуци, не срещаме (и слава богу!) заптиета и башибозук, не ходим на тлъка, не сме рая, не пъшкаме под иго и не псуваме султана. Езикът, на който се разбираме днешните българи, е различен от езика, на който са говорили и са се разбирали дедите и прадедите ни.
От друга страна, ни се иска, най-малкото ни е мило, да чуем техните приказки или песни. Както и да ги чуят децата ни. Затова можем да им ги поднесем на един разбираем за тях език – не много усложнен, не много дълъг, не много назидателен, за да не досадим и да не прехвърлим мярата.
Така че заменихме забравените вече думи с техните синоними, тоест с думи с подобни значения, чрез които да ги разберем днес. Вместо заптиета – полицаи, вместо рая – обикновени хора, селяни, вместо турски аги и паши – турски големци и началници, вместо душмани – врагове, неприятели. И така нататък. Това ни отне цяла година, че и повече, защото неизвестните думите и непознатите изрази се оказаха стотици.
Вазов в случая пише на разговорен народен език. Какво значи това? Той ползва думи, с които всеки негов съвременен българин си служи вкъщи, при общуване със съседите и на пазара. Но през годините езикът ни прави номера. Едни думи изчезват от употреба, други се появяват и т.н. А и не е ли малко срамно да ползваш речник за родния си език? Не е ли по-добре, да кажем, ако се постараеш да запазиш разказа, приказката, мелодията, аранжирайки песента, а мъртвите думи да оставиш в небитието, където са изчезнали нещата, които те са обозначавали, и ги заместиш, ако това е възможно, със съвременните им живи наследници, готови да свършат същата работа?
Знаем, че сам Вазов е правил редакции за осъвременяване на творбите си приживе. Можем ли да твърдим, че настоящата адаптация следва неговия подход?
Да. Освен замяната на думи, с което литературният език на Иван Вазов се приближава до слуха на днешните деца, исках да намаля обема, страниците на адаптацията да са по-малко от тези на романа. Защото материалът се пригажда за деца. Но това, което особено помогна, за да намали обхвата на романа, е това, което е направил самият Иван Вазов. Той е написал пиеса със същото заглавие („Под игото. Драматически картини”), която докато е бил жив, се е представяла от Народния театър в София и е била гледана от много публика. Една пиеса, представена като спектакъл, трябва да трае не повече от три часа. Затова Вазов се е лишил от някои герои и случки от романа, като не ги е включил в пиесата. Придържайки се към тази авторова операция, тези негови съкращения дойдоха в помощ за да се намали обемът, без да пострада по същество произведението.
Има още нещо, което не знам дали ви е интересно. Самият факт на написване на пиеса по романа, значи прилагане на драматургични принципи, свързани с акцент върху конфликта, действието и пр. Това е много важно, защото активизираното действие, с което се характеризира една драма, повече допада на младежкия манталитет (в случая детския), не му навява скука, за разлика от разлятостта на белетристичния текст. Сгъстеността и ритъмът на тези Вазови „драматични картини“ в известен смисъл бе добре дошъл и комбиниран с моя опит от сценариите за кино, доведе (без да изпадам в крайностите на коренна преработка) до този краен резултат.
Но никой практик не е предпазен да не сгреши. Затова – след като писателят Деян Енев направи своята редакция и преди да се отпечата – аз раздавах тук-там адаптацията, за да се прочете. Прочетоха я 10-ина приятелски деца, както, разбира се, и 30-те малки художници, които предстоеше да я илюстрират, нещо като таргет група, за да видя колко струва и дали ги интересува. Нямах голям избор с деца читатели от чужбина, но за късмет внучка ми (на 8 години по това време), която живее с родителите си в Букурещ, беше от най-първите и полезни читатели. Тези реакции бяха важни за мен, защото много често човек ползва собствената си интуиция, а отдавна не е това дете, за което пригажда текста. И има неща, които ти си знаеш и не допускаш, че са неразбираеми. Тъй като не става дума само за чуждици, а и за нашенски си думички.
Ето един малък пример. Странджата (от Вазовите „Немили-недраги“, също изучаващи се в училище) започва прочутата си реч в трета глава на повестта така: „Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вази, свои братя!“
– Отде пък се взеха сега тия вази? – вдигнало глава от книгата объркано детето.
Друг случай, за който чух в българското неделно училище във Виена. Попитали едно дете:
– А ти знаеш ли какво означава „татковина“?
– Да – казало то. – Вината на татко.
Какви са принципите за успешна адаптация на класически произведения и как ги приложихте при „Под игото“?
Нито са ми известни, нито, мисля, съществуват някакви принципи за успешна адаптация и неспазването на които би я направило неуспешна. Не съм прилагал никакви принципи, освен да е разбираемо какъв е сюжетът.
Не знам, не съм ползвал и едва ли има някаква схема за създаването на литературна адаптация. Учил съм се от тези, които съм чел и са предназначени за деца (на Ерих Кестнер например). В нашия случай обаче въпросът беше, че не исках да има преразказ, а да се запази (с известни съкращения и синоними на старите думи) разказът на автора.
Упражнението беше, както посочвам в послеслова на изданието, че с тази адаптация не се стараем да изтръгнем читателя от неговите езикови навици и да го поставим в езиковата матрица на автора, към което се стараят досегашните български издания тип „библиотека за ученика“. Нашата адаптация е ориентирана в противоположна посока – тя доближава автора до езика на читателя. Строго погледнато, правим някаква имитация или синонимна парафраза на оригиналния текст.
Практиката на адаптирани романи като тип помагала за различни нива на обучение на подрастващите е широко разпространена в целия свят. И то не само на чужди, а и на родни, станали класически, произведения, подобно на „Под игото“. Такъв е случаят с адаптацията за деца във вид на помагало на „Дон Кихот“ от Сервантес на днешен испански език. Примерите в Европа са много:
Английски език: „Сън в лятна нощ”, „Хамлет” и „Макбет” от Уилям Шекспир; „Джейн Еър” от Шарлот Бронте; „Портретът на Дориан Грей” от Оскар Уайлд; „Брулени хълмове” от Емили Бронте; „Панаир на суетата” от Уилям Текери.
Френски език: „Парижката Света Богородица” и „Клетниците” от Виктор Юго; „Мадам Бовари” от Гюстав Флобер; „Дядо Горио” от Оноре дьо Балзак; „Граф Монте Кристо” от Александър Дюма; „Жерминал” от Емил Зола; „Кандид, или оптимизмът” на Волтер; „Бел Ами” от Ги дьо Мопасан; „Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери; „Кармен” от Проспер Мериме; „Червено и черно” от Стендал.
Немски език: „Записките на Малте Лауридс Бриге” от Райнер Мария Рилке; „Страданията на младия Вертер” от Йохан Волфганг фон Гьоте; „Разбойници” от Фридрих Шилер; „Метаморфозата” от Франц Кафка; „Светът от вчера” от Стефан Цвайг.
Испански език: „Кървава сватба” от Федерико Гарсия Лорка; „Мъгла” от Мигел де Унамуно.
Италиански език: „Годениците” от Алесандро Манцони; „Семейство Малаволя” от Джовани Верго; „Съвестта на Дзено” от Итало Звево.
Руски език: „Дама Пика” от Александър Пушкин. И още нещо, на което попаднах – адаптация на класически произведения в комикс.
Къде е пресечната точка между актьорския талант и осъвременяването на класически произведения? Защо решихте да осъществите този проект?
На нас, актьорите, ни се налага да работим с много и различни текстове – има текстове в проза и стих, класически и съвременни, родни и преводни, добри и не толкова добри. Ние се отнасяме, как да кажа, по-свободно с текста – в смисъл даваме му свобода, но не като го изменяме и не говоря като го интерпретираме чрез постановката, а като го обричаме временно на определена от нас действеност, за която смятаме, че разкрива нещата, които могат да се съдържат по-дълбоко в текста, подразбират се в подтекста.
От друга страна, често ни се случва, а на някои от нас по-често, да играем сценичните си спектакли пред деца. Тогава започваме да се съобразяваме с възрастта им, а и с пола им, ако щете, и с населеното място – когато спектакълът е в турне например, виждаме, че често неща, които в столицата са ефектни, на друго място са неразбираеми или скучни.
Така че при мен пресечната точка е постановката от 2004 година на „Хъшове“ в Народния театър, играна близо 20 години и пред възрастна публика, и пред смесена публика от възрастни и деца, и само пред ученическа публика. Там осъвременихме много по-смело (отколкото е тук в „Под игото за деца“) класическата повест „Немили-недраги“ и пиесата „Хъшове“ от Вазов и от това таванът на театъра не падна. Можеше да падне само от аплодисментите през тези години.
За подобен подход към класиката призовава още през 40-те години на миналия век известен театрал на име Хрисан Цанков, който е поставял пиеси на Вазов в Народния театър в открит от него по-съвременен ключ. Ето какво пише той в есето си „Стига са умирали!“ във в. „Слово“ от 1936 г., малък откъс от което ще ви представя:
Литературата е за четене. Всичко в изкуството старее – и стил, и форма, и съдържание – и уми¬ра, ако не се осъвременява. Особено пък що се отнася до т.нар. изящна словесност – тя няма никаква музейна или антикварна цена. Не са прахът и плесента на времето, които я правят класическа, а богатството ѝ от образи и идеи, които вечно посвещават и вечно подканят за развитие напред. Но за да просвещава и води напред, тя трябва да бъде четена, а не само преподавана.
А кой чете днес големите творения на нашите стари поети? Те умират – и то само защото липсва грижа да се почистят от старината си, та да не изглеждат паметници на наивно поетизиране и примитивно майсторство. Наивни и примитивни са творенията и на великия Молиер. Но днес светът ги знае не по оригинала им, а (както е и с творенията на Шекспира и всички по-стари класици) в нови и нови издания, очистени от всякакъв архаизъм, за да могат поколенията да ги четат наред със съвременните поети.
Срамота е, че ние нямаме на съвременен български език поне най-цен¬ното от старата наша литература, та да се знае то не по заглавията само. Ако Бойтов днес се чете и обича наред с новите ни поети, то е защото близките му се погрижиха да го издадат в 2–3 нови редакции, поправени и стъкмени съобразно еволюцията на нашия език. Така неговата изключителна по красота и сила поезия остана жива. Днешният немец все още може да чете в оригинал своя Гьоте. Но днешният българин не може да чете в оригинал даже стария Славейков. Защото немският език за 150 години се е променил по-малко, отколкото българският език се е изменил за 50 години. И по граматика, и по богатство на думи и форми, и по строеж нашият език днес е толкова различен от езика на стария Славейков, че да се прочете неговата прекрасна иначе комедия „Малаковът“ трябва речник.