Интервю с Дийн Кунц

Наскоро навършихте 80 години (честито по случая!). По-трудно ли е писането на книги на тази достолепна възраст и как намирате вдъхновение и енергия да създавате по два романа годишно?

Енергията не е проблем. Обожавам да пиша художествена литература. Макар че е трудно да се създават добри творби, това е и форма на игра. Проблемът е, че ме е страх да не се повтарям. Лесно се отегчавам. Винаги търся история, каквато не съм разказвал досега, и нов начин да я разкажа. След 60 години писане това става все по-трудно. И все пак току-що завърших роман, разказан от гледната точка на очарователен герой с коефициент на интелигентност 75. За целта трябваше да измисля граматика и синтаксис, които да отговарят на неговата личност, но същевременно да са достатъчно разбираеми, така че всеки читател да може да проследи разказа му с лекота. Това беше вълнуващо предизвикателство!

Всеки автор рано или късно изпада в писателски блокаж. На Вас случвало ли Ви се е и ако да, как излизате от него?

Никога не съм имал такъв проблем. Всяка форма на писателски блокаж се дължи на една и съща причина: съмнение в себе си. Аз се съмнявам в себе си повече от всеки писател, когото познавам, но се справям с това, като преработвам всяка страница по 10, 20, а понякога и повече пъти, докато направя прозата възможно най-плавна и завладяваща, преди да премина нататък. Съмнението винаги остава, но тъй като съм доволен от страницата, която току-що съм завършил, имам достатъчно увереност, за да продължа. И понеже изглаждам всяка страница до изтощение, докато бавно напредвам с историята, не ми се налага да правя втора чернова, когато стигна до финала. Едно от предимствата на този подход е дълбоката връзка с героите и сюжета, така че редакторът ми обикновено няма много забележки по текста.

Престанах да правя сюжетни планове в началото на 80-те, когато работех по „Непознати“. Усетих, че те ме ограничават и водят до истории, които не са толкова оригинални, колкото биха могли да бъдат. Оттогава започвам само с една концепция и шепа персонажи, които ми се струват интересни, и оставям романа да се развива от само себе си. Ако героите станат достатъчно пълнокръвни, те поемат контрол над историята и ме водят на места, които никога не съм очаквал. Най-голямото ми притеснение, докато пишех „Пазители“, беше дали искрената емоция няма да прерасне в сантименталност – нещо, което винаги може да се случи, когато пишеш за животно – особено за куче, – чийто живот е застрашен. Мисля, че се справих добре с този риск. С над 13 милиона продадени екземпляра по света, това е най-продаваната ми книга.

Пишете ли на музика, или предпочитате тишината пред нея?

Понякога пиша на фона на музика, понякога – не. Очевидно си зависи от конкретния роман. Когато има музика, тя трябва да е нещо, което познавам толкова добре, че да не ме разсейва – било то някои клавирни концерти на Моцарт или диск на Пол Саймън. Написал съм три или четири романа под звуците на албума му Graceland, въртейки го ден след ден, отново и отново!

Кои писатели са оказали най-голямо влияние върху творчеството Ви?

Повече, отколкото мога да изброя. Сред тях са например Рей Бредбъри, Тоедор Стърджън, Чарлз Дикенс, Кормак Маккарти, Робърт Хайнлайн, Доналд Уестлейк, Т. С. Елиът, Уилям Голдман. 

Какво е чувството да сте един от най-успешните автори в света?

Хубаво е. Прекрасно. Но в крайна сметка всички се превръщаме в прах.

С кой Ваш роман бихте искали да Ви запомнят?

„Пазители“, изглежда, е книга, която ще остане актуална години след като ме няма. Много съм привързан към „Чудакът Томас“ и „Обсебване“. Също и към петте книги от поредицата за Джейн Хоук (в България е издадена само първата, „Тихият ъгъл“), както и към предстоящия роман, озаглавен The Friend of the Family. Има много книги, в които съм вложил сърцето си.

Има ли книга, която много искате да напишете, но все не успявате?

Отдавна искам да напиша роман, в който главен герой да бъде Едгар Алан По, при това да е изобразен достоверно и с разбиране към личността му. Но все не успявам да измисля история, която да му отдаде заслуженото, без в същото време да наподобява разказаните от самия него истории. Съществуват доста романи и няколко филма, в които той е главен герой, но нито един от тях не успява да го изобрази автентично и им липсва оригиналност. Може би той просто е невъзможен за пресъздаване.

Вярвате ли в свръхестествените явления, които понякога описвате във Вашите произведения?

Не във всички. Но знам – не просто го вярвам, а знам, –  че светът е странно място с измерения, които срещаме само понякога. Имал съм – и съпругата ми също е споделяла с мен – няколко толкова необясними преживявания, че ако някога реша да пиша за тях, съм сигурен, че ще бъда обявен за глупак или измамник. Затова, ако въобще някога го направя, ще е чак когато спра напълно да се интересувам какво мислят другите. (А вече съм на крачка от това!)

Всеки човек се страхува от нещо, дори любителите на страшни истории като Вас. Какви са най-големите Ви страхове, пък били те и ирационални?

Страх ме е да летя. Още от 5–6-годишна възраст имам повтарящ се сън, от който се събуждам точно когато съм напът да загина при самолетна катастрофа. Странното е, че никога не съм на борда на машината. Винаги съм на земята и наблюдавам как огромен реактивен самолет се разбива и се търкаля към мен с такава скорост, че нямам шанс да избягам. По времето, когато все още се осмелявах да летя, самолет, в който пътувах, попадна в такава турбуленция, че машината многократно рязко губеше по 4–5 хиляди фута височина, след което се изкачваше през бурята само за да пропадне отново. На борда имаше монахиня, която започна да вика: „Всички ще умрем!“. Не умряхме. Но тя все пак беше права. Всички ще умрем рано или късно. Това беше последният път, когато летях – преди около 50 години. Между другото, не се смятам за писател на ужаси. Писал съм в различни жанрове, а имам и мейнстрийм произведения.

Знаем, че не харесвате достатъчно най-ранните си книги и затова не искате те да бъдат преиздавани или издавани на други езици, но има ли все пак някакъв шанс един ден да видим поне част от тях на български?

Не. Университетът, който ще съхранява архивите и ръкописите ми, е също и наследник на авторските ми права, но законът забранява да се публикуват мои творби, в това число ранните, докато са защитени от него – а те ще бъдат под негова защита 70 години след смъртта ми. Започнах кариерата си в дълбока бедност, пишех прекалено много просто за да оцелея, и още не знаех какво да правя с таланта, който имах. Нужно ми беше повече от десетилетие, за да се ориентирам. Слава богу, най-накрая успях!

Какво да очакваме от Дийн Кунц след романа The Friend of the Family, който ще излезе в САЩ в началото на 2026 г.?

Завърших още един роман – A Storm So Bright and Beautiful, – който се развива през 1950 г. и включва не особено умния, но въпреки това гениален персонаж, когото споменах по-рано. Писал съм трилъри, които на практика са по-скоро хумористични романи – „Пророчество“, Going Home in the Dark, The Bad Weather Friend, – и наскоро завърших още един такъв, който засега носи заглавието Mumbo Jumbo. 

В романа Ви „Древният враг“ говорите за мистериозни масови изчезвания през вековете. Смятате ли, че и XXI век крие подобни загадки, които ще вдъхновят бъдещи писатели, или необяснимото постепенно изчезва от съвременния свят?

Честно казано, смятам, че съвременният свят се отдалечава от здравия разум с всяка изминала година и че в даден момент в бъдещето той ще изглежда също толкова мистериозен, колкото всяка друга епоха от историята на планетата. Само почакайте изкуственият общ интелект да достигне ниво, при което хората масово да започнат да вярват, че тези изкуствени създания имат душа – тогава ще искат да се женят за тях, да им дават равни права, дори да ги почитат като богове.

В романа „Пазители“ Травис се изправя пред травма от миналото и загуба. Как литературата може да служи на читателите като средство за справяне със собствените им травми или емоционални рани?

Израснах в ужасяваща бедност, под властта на склонен към насилие баща алкохолик, който освен това беше женкар и комарджия. Той смени 44 работни места за 34 години, а по-късно бе настанен в психиатрично заведение и диагностициран като социопат. Една от причините да преживея детството и юношеството си беше, че книгите ми дадоха възможност да избягам от реалността, като същевременно ми показаха, че не всички семейства са толкова дисфункционални като моето и че има надежда за по-добро бъдеще. Не мисля, че Тикток или която и да е нова медия притежава дори 1% от терапевтичната стойност на книгите.

Темите в „Пазители“ имат ли според Вас отношение към проблемите, пред които сме изправени днес покрай развитието на науката и технологиите?

В моя роман технологията, която създаде кучето чудо Айнщайн, създаде също и ужасното зло, което олицетворява Чуждия. Науката е прекрасно средство. Но сциентизмът – вярата, че науката може да даде отговор на всички въпроси, включително за смисъла на живота – е нарцистична идеология и сериозна заплаха. Преди петдесет години около 90% от научните изследвания, публикувани в престижни списания, можеше да бъдат възпроизведени от други учени. С възхода на сциентизма по време на моя живот стигнахме до момент, в който 70% не могат да бъдат възпроизведени. Когато учените станат арогантни и нарцистични, започваме да прахосваме ресурси, да възнаграждаваме фанатизма и да опорочаваме самия научен метод. А тогава не само че поемаме по грешни пътища, гонейки фалшиви хипотези, но и създаваме повече неща като Чуждия.

Имате ли любим персонаж измежду многото, които сте създали?

Обичам твърде много представители на моето измислено семейство, за да мога да избера само един. Од Томас. Джейн Хоук. Джими Ток от „Пророчество“, Бартоломю Лампион и други от „Обсебване“, Лейлани Клонк от „Входът за рая – платен“, Фрик от „Лицето“, кучето Кип и неговото момче Уди от „Мистериум“, Алида от The Friend of the Family, Чайна Шепърд от „Наслада“ и разбира се, кучето Айнщайн от „Пазители“... Почти всеки път, когато пиша, се влюбвам в персонажите си.

Автор на интервюто: Иван Атанасов