1923: Актрисa, призрaци, пчелин

В пет часа на двайсет и първи юни графът стоеше пред гардероба с ръка върху сивото си спортно сако и се колебаеше. След няколко минути щеше да тръгне към бръснарницата за седмичното си посещение, а след това към Шаляпин, за да се срещне с Мишка, който вероятно щеше да бъде със същото кафяво сако, което носеше от 1913 г. При това положение сивото спортно сако изглеждаше идеален избор. Тоест докато човек не се замислеше, че днес е своеобразна годишнина – защото ставаше точно една година, откакто графът за последен път стъпи извън хотел Метропол.

Но как да се отпразнува такъв юбилей? И трябва ли? Макар че домашният арест е категорично нарушение на човешката свобода, той вероятно цели и да бъде един вид унижение. Затова както гордостта, така и здравият разум подсказваше, че такава годишнина ще е най-добре да не се отбелязва.

И все пак...

Дори хората в най-отчайващи ситуации – например изгубените в морето или хвърлените в затвора – намират средства да отчитат грижливо отминаването на една година. Въпреки факта, че всички великолепни смени на сезоните и онези колоритни празненства, които се случват в хода на нормалния живот, са заменени от тиранията на неразличимите дни, хората в такива ситуации дълбаят своите 365 резки в парче дърво или ги драскат по стените на килията си.

Защо си дават толкова труд, за да отбележат времето? Когато изглежда, че това трябва да е от най-малко значение за тях? Е, първо то им осигурява повод да се замислят над неизбежния напредък на света, който те са оставили зад гърба си: Ах, Альоша сигурно вече може да се катери по дървото в двора; а Ваня навярно постъпва в академията; а Надя, скъпата Надя, скоро ще е мома за женене...

И което е също тъй важно, грижливото отчитане на дните позволява на изгнаниците да отбележат, че са издържали още една година на изпитания; че са оцелели; надмогнали. Независимо дали са намерили силата да упорстват в неуморната си решителност или в някакъв глупав оптимизъм, онези 365 резки доказват тяхната непобедимост. Защото в края на краищата, ако вниманието трябва да се измерва в минути, а дисциплината в часове, то тогава непобедимостта трябва да се измерва в години. Или, ако има философските изследвания не са ви по вкуса, тогава нека просто се съгласим, че мъдрият празнува каквото може.

И тъй, графът облече най-хубавия си смокинг (шит по поръчка в Париж от бургундско кадифе) и пое надолу по стълбището.

Когато графът стигна до фоайето, преди да продължи към бръснарницата, погледът му бе привлечен от една стройна като върбичка фигура, която минаваше през вратите на хотела. Но всъщност всички очи във фоайето бяха привлечени към нея. Високата жена на около двайсет и пет години с извити вежди и кестенява коса безспорно изглеждаше поразително. А докато се приближаваше до рецепцията, тя крачеше с безгрижна увереност, сякаш не забелязваше нито перата, стърчащи от шапката ѝ, нито носачите, мъкнещи багажа зад нея. Но това, което гарантираше позицията ѝ като естествен център на вниманието, бяха двете руски хрътки, които водеше на каишка.

Графът мигновено видя, че са великолепни животни. Със своята сребриста козина, високи хълбоци и напрегнати сетива тези кучета бяха създадени за гонитба в студения октомврийски въздух, следвани по петите от ловната дружина. А в края на деня? Създадени бяха, за да седят в нозете на своя господар пред огнището в замъка – не да красят ръцете на една върбичка във фоайето на гранд хотел…

Дори и кучетата усещаха тая несправедливост. Докато тяхната господарка се обръщаше към Аркадий на рецепцията, те се дърпаха във всички посоки и душеха наоколо за нещо познато.

– Престанете! – заповяда върбичката с изненадващо дрезгав глас.

После дръпна каишките с жест, който издаваше, че разбира от хрътки не повече, отколкото от птиците, чиито пера украсяваха шапката ѝ.

Графът поклати глава, както заслужаваше ситуацията. Но когато се завъртя да си тръгне, забеляза леко развеселен, че една стройна сянка внезапно скочи иззад близкото кресло към ръба на едно от качетата с палми. Това бе самият фелдмаршал Кутузов, заемащ висока позиция, за да оцени противника. Когато кучетата в унисон завъртяха глави с наострени уши, едноокият котарак се плъзна зад ствола на дървото. След като се увери, че кучетата са здраво завързани, котаракът скочи от палмата на пода и без дори да си направи труда да се изгърби, разтвори изящните си челюсти и изсъска.

Кучетата с ужасен лай се хвърлиха напред, доколкото им позволяваше каишката и дръпнаха стопанката си от рецепцията, а писалката от регистъра изтрака на пода.

– Тпру! – викна тя. – Тпру!

Очевидно непознати с конските команди, хрътките отново се втурнаха напред и като се освободиха от хватката на върбичката, връхлетяха към плячката.

Кутузов отстъпи светкавично. Плъзгайки се под западното укрепление от кресла, едноокият котарак се втурна към входната врата, сякаш възнамеряваше да избяга на улицата. Без нито миг колебание кучетата го подгониха. Избирайки тактиката на клещите, те се разделиха при палмите и сподириха котарака от двете страни на креслата с надеждата да му отрежат пътя към вратата. Един лампион, който преграждаше пътя на първата хрътка, рухна на пода сред дъжд от искри, а високият пепелник, който блокираше втoрата, се преметна във въздуха, ръсейки облак пепел.

Но точно когато кучетата го догонваха, Кутузов – който също като своя съименник имаше предимството да познава терена – внезапно смени курса. Завивайки пред една масичка за кафе, той хлътна под източното укрепление от кресла и се насочи към стълбището.

На хрътките им трябваха само няколко секунди, за да разгадаят тактиката на котарака; но ако вниманието се измерва в минути, дисциплината в часове, а непобедимостта в години, то надмощието на бойното поле се измерва в мигове. Защото точно когато хрътките осъзнаха маневрата на котарака и се опитаха да завият, скъпият ориенталски килим във фоайето изведнъж свърши и инерцията на кучетата ги хързулна по мраморния под право в багажа на един новодошъл гост.

С преднина от трийсетина метра, Кутузов прескочи първите стъпала на стълбището, спря за момент да се порадва на делото си, после изчезна зад ъгъла.

Може да обвинявате едно куче, че се храни немарливо или че проявява прекомерен ентусиазъм към хвърлянето на пръчки, но никога не можете да го обвините в загуба на надежда. Въпреки факта, че котаракът имаше решаваща преднина и познаваше всяко кътче от горните етажи на хотела, щом си възвърнаха равновесието, кучетата дружно препуснаха през фоайето с явното намерение да се изкачат по стълбището.

Но хотел Метропол не беше ловен терен. Той беше първокласна резиденция, оазис за изтощените и уморените. Така че с едно леко огъване на езика графът нададе възходящо изсвирване в сол мажор. При този звук кучетата прекратиха гонитбата и неспокойно се завъртяха в подножието на стълбището. Графът подсвирна още два пъти в бърза последователност и кучетата, примирени с факта, че сражението е загубено, тръгнаха към него и се отпуснаха в краката му.

– Е, момчета – каза той, като ги почеса хубавичко зад ушите, – откъде идвате?

– Баф – отвърнаха кучетата.

– А – каза графът. – Колко мило.

След като приглади полата си и намести шапката си, върбичката грациозно прекоси фоайето към графа, където благодарение на чифт френски токчета можа да го погледне очи в очи. От такава близост графът видя, че е дори по-красива, отколкото предполагаше; а и по-високомерна. Естествените му симпатии останаха при кучетата.

– Благодаря – каза тя (с усмивка, готова всеки момент да пусне в ход тежката артилерия). – Боя се, че са много калпава порода.

– Напротив – отвърна графът, – изглеждат безупречно поро- дисти.

Върбичката направи второ усилие да се усмихне.

– Исках да кажа, че са невъзпитани.

– Да, може би невъзпитани; но това е въпрос на обучение, а не на порода.

Докато върбичката оглеждаше графа, той забеляза, че извивките над веждите ѝ много приличат на знака маркато в музиката – онзи акцент, който препоръчва фразата да се изсвири малко по-силно. Това несъмнено обясняваше склонността на върбичката да раздава команди и произтичащата  от това дрезгавина на гласа. Но тъкмо когато графът стигаше до това заключение, върбичката очевидно направи свой собствен извод, защото внезапно отхвърли всякакво намерение да го очарова.

– Изглежда, обучението засенчва породата – каза язвително тя. – И точно по тази причина си мисля, че дори някои от най-породистите кучета трябва да се държат на най-къса каишка.

– Разбираемо заключение – отвърна графът. – Но аз пък си мисля, че мястото на най-породистите кучета е в най-сигурните ръце.

***

Един час по-късно, добре подстриган и гладко избръснат, графът влезе в Шаляпин и си избра малка маса в ъгъла, за да изчака Мишка, който беше в града за учредителния конгрес на РАПП.

Едва след като се настани той забеляза, че стройната красавица, вече облечена в дълга синя рокля, седи на скамейката точно срещу неговата. Беше спестила на бара зрелището да се опитва да управлява кучетата си, но на тяхно място бе довела кръглолик момък с оредяваща коса, за когото кучешката преданост сякаш бе естествено състояние. Докато се усмихваше на собственото си наблюдение, графът срещна погледа на върбичката. Както подобава, двамата възрастни незабавно се престориха, че не са се виждали – тя като се обърна към домашния си любимец, а той като се завъртя към вратата. И за късмет Мишка бе там точно навреме – но с чисто ново сако и добре оформена брада...

Графът излезе иззад масата,  за да прегърне приятеля си. После, вместо да седне отново, той предложи скамейката на Мишка – действие, което изглеждаше както учтиво, така и уместно, тъй като позволяваше на графа да обърне гръб на върбичката.

– Е, добре – каза графът и плесна с ръце. – Какво да поръча- ме, приятелю? Шампанско? Шато д’Икем? Порция белуга преди вечерята?

Но Мишка поклати глава, помоли за бира и обясни, че в крайна сметка не може да остане на вечеря.

Естествено, графът беше разочарован. След дискретно разпитване бе узнал, че вечерният специалитет в Боярски е печена патица – идеалното блюдо за среща на двама стари приятели. А Андрей бе обещал да задели специална бутилка Гран Крю, което не само допълваше патицата, но неизбежно щеше да доведе до поредния разказ за скандалната нощ, когато графът беше заключен във винарската изба на Ротшилд младата баронеса...

Но макар и разочарован, усети по неспокойното въртене на стария си приятел, че той има свои собствени истории за разказване. Тъй че веднага щом бирите се озоваха пред тях, графът попита как вървят нещата на конгреса. Отпивайки, Мишка кимна, че точно това е темата на момента – самият разговор, който скоро ще увлече цяла Русия, ако не и света.

– Днес нямаше приглушени гласове, Саша. Никакво дремене или въртене на моливи. Защото във всяко ъгълче, за всяка ръка имаше работа за вършене.

Предложението да седне на скамейката беше не само учтиво и уместно, но носеше и допълнителната полза да го държи на място. Защото ако не беше приклещен зад масата, той вече щеше да е скочил на крака и да крачи покрай бара. А каква точно работа се вършеше на този конгрес? Доколкото успя да определи графът, тя включваше съставянето на „Декларация за намеренията“, „Прокламация за вярност“ и „Открито изказване на солидарност“. Всъщност Руската асоциация на пролетарските писатели не се колебаеше да изразява своята солидарност. Дори я изразяваше не само към своите колеги писатели, издатели и редактори, но и към зидарите и докерите, заварчиците и шлосерите, дори към уличните метачи.

Толкова трескав беше първият ден на конгреса, че сервираха вечерята едва в единайсет часа. А после на масата за шейсет души чуха самия Маяковски. Забележете, нямаше никакви катедри. Когато чиниите бяха поднесени, той просто удари с юмрук по масата и се качи на стола си.

За по-реалистично, Мишка се опита да застане на скамейката и едва не катурна бирата си. Трябваше да се примири да продължи седнал, размахвайки пръст във въздуха:


И ето – аз

светлея с пълна мощ, и звън деня ми буди. Да светя винаги,

да светя всякъде,

на сетни дни до дънцето, да светя –

и нищо друго! Това е лозунг мой

и лозунгът на слънцето!


Разбира се, стихотворението на  Маяковски предизвика неудържими аплодисменти и трошене на чаши. Но после, точно когато всички насядаха и се готвеха да разрежат пилешкото си, някакъв тип на име Зелински скочи на стола си.

– Защото естествено, трябваше да чуем Зелински – промърмори Мишка. – Като че ли той може да се мери с Маяковски. А всъщност и с шише мляко не може да се премери.

Мишка отпи още една глътка.

– Помниш ли Зелински. Не? Беше няколко години след нас в университета. Носеше монокъл през 16-та година, а на следващата година – моряшка шапка. Е, така или иначе, знаеш ги тия, Саша – вечно гледат да докопат кормилото. Да речем, че в края на вечерята двама сте останали на столовете, за да продължите дискусията от деня – е, Зелински идва да заяви, че знае идеалното място за разговора. И додето се опомниш, вече сте натъпкани десетина човека около масата в някое кафене в сутерена. Когато понечиш да седнеш, той те прегръща през рамото и те насочва към единия или другия край на масата. А когато някой си поръча хляб, той има по-добра идея. Тук имат най-хубавите завитушки в Москва, казва той. И преди да го спреш, вече щрака с пръсти във въздуха.

Тук Мишка трикратно щракна с пръсти така категорично, че графът трябваше да помаха отрицателно на бдителния Аудриус, който вече беше на половината път до тях.

– А идеите му! – продължи презрително Мишка. – Вечно дудне някакви декларации, сякаш е в състояние да просвети някого по въпросите на стиха. И какво има да каже на впечатлителния млад студент до него? Че всички поети трябва в крайна сметка да се поклонят пред хайку. Да се поклоним пред хайку! Представяш ли си.

– Лично аз – рече графът – се радвам, че Омир не е роден в Япония.

Мишка се вгледа в графа за миг, после се разсмя.

– Да – каза той, като плесна с длан по масата и избърса една сълза от окото си. – Радвам се, че Омир не е роден в Япония. Ще трябва да запомня и да го кажа на Катерина.

Мишка се усмихна, явно предчувствайки как ще каже това на Катерина.

– Катерина...? – попита графът.

Мишка небрежно посегна към бирата си.

– Катерина Литвинова. Не съм ли я споменавал преди? Тя е талантлива млада поетеса от Киев – втора година в университета. Заедно сме в една комисия.

Мишка се облегна назад, за да отпие от чашата си. Графът се облегна за да се усмихне на другаря си – докато изведнъж всичко се проясняваше.

Ново сако и добре оформена брада...

Дискусия след вечеря, продължила до рано сутринта...

И някой си Зелински, който отмъква всички в любимото си нощно капанче и насочва една впечатлителна млада поетеса към единия край на масата, а Мишка към другия...

Докато Мишка продължаваше с описанието си на предишната вечер, графът осъзна иронията на ситуацията: че през всичките тези години, когато живееха над обущарницата, именно Мишка си стоеше у дома, а графът, като се извиняваше, че не може да прави компания на приятеля си за вечеря, се връщаше часове по-късно с разкази за буйни тостове, интимни разговори и импровизирани забежки до кафенета със свещи по масичките.

Дали графът изпитваше някакво удоволствие  да слуша за среднощните приключения на Мишка? Разбира се, че изпитваше. Особено когато научи, че в края на вечерта, докато групата се канела да се качи в три различни карети, Миша напомнил на Зелински, че си е забравил шапката; и когато Зелински се втурнал вътре, да си я вземе, Катерина от Киев се подала от каретата да подвикне: Михаил Фьодорович, защо не се качите при нас...

Да, графът се наслаждаваше на романтичните подвизи на стария си приятел; но това не означава, че не усещаше жилото на завистта.

Половин час по-късно, след като изпрати Мишка на дискусия за бъдещето на стихотворната стъпка (на която вероятно щеше да присъства и Катерина от Киев), графът се отправи към Боярски, очевидно обречен да вечеря сам с патицата. Но точно когато тръгваше, Аудриус му кимна.

Плъзгайки едно сгънато листче през бара, Аудриус обясни едва чуто:

– Беше ми заръчано да ви предам това

– На мен? От кого?

– От госпожица Урбанова.

– Госпожица Урбанова?

– Ана Урбанова. Филмовата звезда.

Тъй като графът все още не проявяваше признаци на разбиране, барманът обясни малко по-високо:

– Която седеше на масата срещу вас.

– А, да. Благодаря.

Докато Аудриус отново подхващаше работата си, графът разгъна листчето, което носеше следната молба с върбов почерк:



Моля, дайте ми втори шанс за първо впечатление

в апартамент 208


Откъс от книгата  „Един аристократ в Москва“





Коментар

Защитен код


Препоръчани книги

Един аристократ в Москва
-20%

Един аристократ в Москва...

11.20 лв. 14.00 лв. Без данък: 9.33 лв.


Записване за бюлетин

При записване се съгласявате с обработката на личните ви данни единствено за маркетингови цели. Повече на Политика за защита на личните данни.