Да обикнем света

Можем ли да познаем напълно себе си и Вселената? Да постигнем най-чистата осъзнатост, с която да съзрем необята на света, а и на нашата същност? 

Йонги Мингюр Ринпоче, тибетски будистки учител и абат в манастира „Тергар“ в Северна Индия, прекарва целия си живот в стремеж към тази осъзнатост. 

През юни 2011 година, без да уведоми никого от близките си, Мингюр Ринпоче поема на дългоочаквания си ритрийт – оттегляне не само от задълженията си като будистки учител в редица манастири, но и от целия си живот. Оставяйки всичко зад гърба си, с нищо друго освен монашеската си роба, два будистки текста и малко спестени пари, той предприема пътуване към нова мъдрост, която не би могъл да достигне в удобствата на манастира. 

Съвсем скоро обаче той осъзнава, че въпреки дългото планиране не е успял да се  подготви за ежедневните ситуации, като купуване на пътнически билет, прекарване на часове в претъпкания, мръсен индийски влак или боравене с пари. Независимо от годините на медитативна практика и самоусъвършенстване той трябва отново да се изправи срещу тревожността, срамежливостта и своята „стара приятелка паниката“. Това обаче не сломява духа му, нито пък разколебава волята му – парите му бързо свършват и той започва живот на бездомник, разчитайки единствено на милостта на хората и природата. 

Докато се опитва да привикне към новата си роля в обществото, Йонги Мингюр Ринпоче е покосен от инфекция и пътуването му претърпява драматичен обрат. Прекарвайки дни наред сам, болен, без храна и вода, без сили да потърси помощ, той плаща цената за така бленуваната осъзнатост.

Има ли наистина край? Какво в действителност е смъртта, която всява такъв парализиращ страх у нас?

В своето близко до смъртта преживяване Йонги Мингюр Ринпоче има възможността да приложи наученото през дългите години на медитация и подготовка именно за този момент – преминаването отвъд. И разбира – край няма. Съществува единствено чиста осъзнатост, велика Пустота, която е във всичко, навсякъде около и вътре в нас. Нашата душа е безкрайна и безсмъртна – казва той, – а тялото ни е дадено за кратко с цел да научим уроците си в този физически свят, да го направим едно по-добро място и да се откъснем от колелото на живота, самсара, в което се въртим, докато не постигнем пълно вътрешно освобождение.  

Колелото на живота е символ на цикличност, безкрайност и страдание. Въпреки това всеки миг предоставя възможност за пробуждане.

Вкопчили сме се толкова здраво в собствената си идентичност и в представата за себе си, твърди Мингюр Ринпоче, та не осъзнаваме, че именно това ни държи в плен на безкрайното страдание. Възприемайки се в рамките на несъществуващи определения, ние слагаме окови на собственото си съзнание.

Какво би станало, ако се откажем от представите си за света и започнем да го преживяваме такъв, какъвто е? Ако пристъпим отвъд границите, които сами сме начертали около собственото си Аз, и просто започнем да бъдем? Защо изпитваме страх от това да пуснем контрола? 

Толкова много усилия отиват за създаването на място за приземяване, но хамстеровите колела на желанието и неудовлетворението продължават да се въртят. Очакванията са следвани по петите от разочарованието. И в повечето случаи това е съпроводено от насрещни обвинения. Вината може да е насочена към съпруга или съпругата, към шефа, към града или президента; след това смяната на партньора, на работата или къщата изглежда като перфектния начин за обновяване на живота, който е зациклил. Трудността тук е, че тази уж доброкачествена повтаряемост поддържа копнежа ни за свобода на слаб огън. А привидната нормалност на въртенето в колелото на хамстера кара хората да бягат от себе си. Изолирани, но прекалено уплашени да бъдат сами.

А ето и посланието, което Йонги Мингюр Ринпоче отправя в книгата си „Да обичаш света“ към всички човешки същества в търсене на щастие: 

Всичко, което търсим в този живот – цялото щастие, удовлетворение и спокойствие на ума, – е точно тук, в настоящия момент. Нашата собствена осъзнатост е сама по себе си изначално чиста и добра. Единственият проблем е, че ние сме толкова увлечени във възходите и паденията на живота си, че нямаме време да спрем и да забележим това, което вече имаме.