„Часът на сърцето“ с Бенджамин Ялом (интервю)

Бихте ли споделили с нас как се роди идеята да напишете книга заедно с баща ви, д-р Ървин Ялом? Кое в съвместната работа по „Часът на сърцето“ беше най-вълнуващо за вас? 

Идеята за книгата „Часът на сърцето“ и сътрудничеството по нея възникнаха в резултат от влошаването на паметта на баща ми. В кариерата си той стигна до момента, в който си даде сметка, че не е разумно да продължава да провежда дългосрочна терапия, тъй като вече не е способен да помни важните факти за клиентите до следващата сесия. Затова и започна експеримента, който стана сърцевината на тази книга: да провежда еднократни сесии, в които се опитва да помогне на пациентите си да определят посоката на своята лична кариера и терапия в бъдеще. 

От време на време той пишеше някакъв разказ, който според него съдържаше ценен урок както за бъдещите терапевти, така и за вече практикуващите, които имат желание да обогатяват знанията си. Така за три години събра около четирийсет истории, които искаше да сподели с гилдията. Но по това време паметта му се беше влошила дотам, че вече не беше способен да мисли за всичките истории едновременно. Всяка от тях беше интересна сама по себе си, но той не успяваше да ги обедини в съгласувана цялост. Тогава решихме да се включа и аз и да работим заедно, за да превърнем тази сбирка от разнородни истории в настоящата книга, която според мен много успешно съчетава живото, наситено повествование с теоретичната информация относно психотерапевтичния подход на баща ми и насоките за неговото прилагане. Тя е своеобразен мемоар, отразяващ загубата на паметта му. 

Във всичко това имаше голяма доза щастливо стечение на обстоятелствата: наскоро бях решил да се присъединя към „семейния бизнес“ и самият да стана терапевт, след като в продължение на много години, избягвайки сянката на баща ми, се бях занимавал с театрална режисура. Така се родиха нашето сътрудничество и тази книга. 

За мен това беше прекрасно преживяване по две причини. Най-напред, двамата имахме възможност да прекарваме доста време заедно, да разговаряме за значими неща в този най-зрял период от неговия живот. Той беше на 93, когато книгата излезе от печат, а съвсем наскоро, миналия уикенд, отпразнувахме деветдесет и четвъртия му рожден ден. Имаме още известно време заедно, но то не е много. Именно затова имаме прекрасна възможност да прекараме ценни моменти заедно в този последен етап от живота му. 

Този опит ми помогна изключително много да обогатя знанията и разбирането си за психотерапията и да си изясня какъв подход бих желал да възприема. Удивителен шанс беше всичко това да се случи под менторството на собствения ми баща.

Вие имате дългогодишен опит в театъра. Помага ли ви той в терапевтичната работа с вашите клиенти? И ако да, по какъв начин?

Театралният ми опит оказва огромно влияние, помага ми извънредно много в терапевтичната работа. Смятам, че за да е ефективен терапевтът, той трябва да черпи от жизнения си опит и големите си страсти. Баща ми има дълбоки познания в областта на философията и ги използва в терапевтичната си работа – те проникват в неговия екзистенциален подход. Аз имам голям опит с основаващите се на сътрудничество дейности в театъра и отдавна използвам например актьорския инструментариум за изграждане на образи, за да помагам на клиентите си да разберат по-добре себе си и другите. Вършил съм това в продължение на десетилетия като режисьор и то e до голяма степен приложимо в терапевтичния кабинет. В момента също така разработвам силно ориентиран към физическото подход за постигане на по-дълбоко разбиране на собствената същност и ценности, при който се работи с тялото толкова, колкото и с ума. Той съответства на физическия театър, който правех с моята трупа, foolsFURY, в продължение на две десетилетия в Сан Франциско и Ню Йорк.

Бихте ли ни разказали повече за своя психотерапевтичен стил? Мислили ли сте в каква посока да го развиете?

Много бих желал да помагам на хората да си изясняват и артикулират своите дълбинни ценности и етични принципи, след което заедно да изследваме до каква степен живеят съгласно тях. Често се оказва, че не се придържаме към собствените си дълбоки убеждения и това има своите психологически последствия. В подобни случаи моята задача е да помогна на клиентите си да вземат решението да променят начина си на живот така, че той да е в съгласие с техните ценности.

Този процес е доста сходен с характерното за работата на баща ми търсене на отговори на важните въпроси за смисъла и съществуването, но моят подход еволюира в малко по-различна посока. Аз изцяло приемам идеята за прямотата и откритостта в терапията, на която баща ми отрежда централна роля в своя подход, но се фокусирам и върху някои други неща. В своята работа съм възприел определени аспекти от наративната терапия, в която акцентът е върху историите, които хората разказват сами на себе си или които културата, към която принадлежат, им подсказва да си разказват. Освен това, както вече отбелязах, разработвам метод за работа с тялото, често в групова среда, който е основан на редица театрални техники и е на границата между театъра и танца, за да помагам на хората още по-ефективно да изследват и изразяват своите мисли, мечти и емоции. Този период в професионалното ми развитие е много вълнуващ, тъй като следващата година предстои да преподавам въпросните техники в рамките на работилници в Китай, Нидерландия и Съединените щати. Има ли желаещи и в България? 

Какво мислите за близостта и сходствата между екзистенциалната психотерапия и хуманистичната психология? Например: представеният в „Часът на сърцето“ подход, насочен към по-интимно общуване в контекста на тук и сега, както и откритостта, себеразкриването и емпатията от страна на терапевта са също в основата на философията и практиката на личностно-центрирания подход на Карл Роджърс. 

В Съединените щати обикновено обединяваме тези два терапевтични модуса под общото название „екзистенциално-хуманистична терапия“ именно поради тясната връзка помежду им. Може да наричаме тези подходи родственици, ако не и близнаци.
Особено интригуваща е представената във вашата книга идея за размяна на ролите с пациента и поканата към него да зададе на терапевта въпрос от лично естество. Този подход само в първата (или еднократна) сесия ли е целесъобразен – за да се понижи напрежението и да се установят доверени отношения? Психоаналитикът Хайнц Кохут е убеден, че емпатията е инструмент, чието използване е удачно в началото „като подготовка за същинската терапия“. Как смятате, този подход може ли да е полезен и в следващите сесии, или тогава поражда определени проблеми? 

Първо, мисля, че баща ми би имал редица възражения по отношение на твърдението, че емпатията или интимният контакт са от полза единствено като подготовка за „същинската терапия“. От една страна, множество форми на психотерапия, сред които и психоанализата, се възползват от изграждането на силен терапевтичен съюз, а готовността на баща ми за себеразкриване действително спомага за понижаване на напрежението и установяване на доверени отношения. В тази книга обаче става дума далеч не само за това. За баща ми постигането на интимност и установяването на интимни отношения между терапевт и пациент не е просто необходимо условие за провеждането на терапия – то е а жизненото пространство на самата терапия. Споделеното от терапевта и пациента (или „спътниците“, както предпочита да ги нарича баща ми) емоционално, емпатично преживяване е онова пространство, в което може да се случи трансформацията. Именно посредством отношенията хората се учат да установяват контакт с другите и да разбират по-добре самите себе си. Този подход е в сърцевината на историите в книгата. Затова подозирам, че баща ми би изразил категорично несъгласие с цитата от Хайнц Кохут – или най-малкото със заключенията, на които той навежда. Колкото до мен самия, макар за разлика от баща ми да не поставям такъв акцент върху отношенията, аз също бих изразил несъгласие. Мисля, че емпатията и автентичността са важни през целия курс на терапията.

Различен ли би бил ефектът, ако предложението за размяна на ролите е отправено не от авторитетен терапевт, а от млад, начинаещ психотерапевт? Какви са според вас ограниченията на този подход – терапевтът да споделя личната си история в хода на терапевтичната сесия?

Мисля, че това предложение за размяна на ролите беше действително експеримент, който баща ми предприемаше в опит да ускори постигането на интимност и своеобразен начин да способства себеразкриването на пациента в една много тясна времева рамка. Не знам дали бих препоръчал този метод на всекиго, а със сигурност не бих го препоръчал на терапевт, който няма поне известен опит с изследването на себеразкриването в терапевтична или друга среда. В този ред на мисли идеята да се предложи на пациента да зададе какъвто и да е въпрос на терапевта според мен е най-добре да се прилага, когато са налице две условия. Eдното от тях е терапевтът да има много добра преценка доколко информацията, която би споделил, и как самото ѝ споделяне биха били от полза на човека срещу него, защото във всички случаи от решаващо значение е какво е най-полезно за пациента или клиента.

Второ, ако ще се възползва от тази техника, самият терапевт трябва да се чувства сравнително уверен и да не изпитва неудобство, споделяйки факти от своя живот. Ако това предизвиква у него силен стрес и тревожност, неминуемо ще има негативни последствия, макар и непреднамерени. Ето защо препоръката – или по-скоро уговорката – е по принцип да развиваме способността си комфортно да споделяме информация от лично естество, за да можем да го правим и в рамките на сесията. Да, все пак всеки от нас си има своите граници и престъпването им вероятно не би било от полза за клиента.

И накрая, поканата към клиента да задава въпроси на терапевта може да има някои отрицателни последици, тъй като поражда у клиента чувството за силен стрес и натиск, какъвто е случаят в една от историите в книгата. Затова нека отново подчертая, това е стратегия, която баща ми използваше с експериментална цел – да изследва ефектите от себеразкриването, – но той не препоръчва тя да се използва непременно от всички.

Как името и авторитетът на психотерапевта влияят върху курса и успеха на терапията? В книгата няколко пациенти признават, че се страхуват да разговарят открито с д-р Ървин Ялом, макар да го уважават много – или може би по-скоро именно поради уважението си чувстват задръжки. Не е ли понякога по-лесно или благотворно терапевтът да е по-млад?

Известността и уважението те облагодетелстват с някои предимства, но същевременно те поставят пред определени предизвикателства. Персоната „д-р Ървин Ялом“ биваше въздигана на пиедестал и в някои случаи баща ми съумяваше да впрегне уважението на клиентите в тяхна полза и да използва това, че в техните очи е важна личност, за да придаде по-голяма тежест на думите си. Предвид краткото време, което той имаше за работа с тях, в някои случаи това сякаш беше от полза. Както става ясно от възгледите му за психотерапията обаче, баща ми предпочита да бъде спътник на пациентите си, а не експерт, спрямо когото те са низшестоящи. Ние сме експерти в терапията, но клиентите или пациентите са експерти в своя живот. И баща ми много държи на пациентите да е ясно, че и той, също като тях, е човешко същество. Това елиминиране на йерархичността може да е много полезно.

Не съм убеден, че ако психотерапевтът е по-млад, ще му е „по-лесно“. Все пак редно е с напредването на кариерата да ставаме по-добри в това, което вършим! Що се касае до определени клиенти, може би е по-добре да си не толкова известен, за да не им вдъхваш страх. Пак ще кажа: признанието и славата облагодетелстват с някои предимства, но могат и да създават истински трудности.

Фамилният психотерапевт Салвадор Минучин в едно интервю отбелязва, че в края на живота си големите психотерапевти почти винаги загърбват своите теории и методи и започват да се интересуват от философията и мистицизма, да се доверяват в работата главно на опита и интуицията си. „Часът на сърцето“ като че ли потвърждава това. Какво мислите за интересното наблюдение на Минучин?

Чудесен въпрос! Първият ми импулс е да отговоря, че това не важи толкова за баща ми, колкото за някои други терапевти, чиито подходи са по-структурирани и поначало не тъй философски. Да вземем например модела на самия Минучин: структурната фамилна терапия. Той е доста отворен от гледна точка на свободите, които предоставя на практикуващите го по отношение на интервенциите, които могат да прилагат, но е доста... структуриран от гледна точка на своята динамика. Терапията на баща ми в определен смисъл винаги е била терапия на философската рефлексия. Поне от 1980-те, когато написа „Екзистенциална психотерапия“ и „Палач на любовта“, той е отдаден на философските търсения и изнамирането на начини как да прилага в психотерапията идеите на велики философи, като Ницше, Епикур, Шопенхауер и Спиноза. Тоест на практика той прави това от петдесетина годишен, а вероятно и от по-рано. Но действително през последните двайсет години интересът му е съсредоточен все повече върху въпросите, касаещи стареенето, смъртта и тревожността от смъртта, а също и върху темата как ние, терапевтите, можем да подхождаме към смъртта. Това определено е известна „промяна в курса“ и той е ревизирал някои от предишните си идеи; редица от тези ревизии са отразени в книгата. Наблюдението на Минучин действително е много интересно и вероятно е в сила за мнозина. Може би не чак толкова за баща ми, тъй като той от много време върви по пътя на философията и не мистицизма, а духовността и дълбокото себепознание.

Повечето от описаните в книгата консултации са проведени посредством зуум. Тази платформа си остава популярно средство за провеждане на сесии, което като че ли е дори по-удобно за по-възрастните терапевти. Какво мислите за предимствата и недостатъците на онлайн консултирането и неговото бъдеще?

По всичко личи, че консултирането посредством зуум вече е много добре интегрирано в терапевтичната култура. Трябва да приемем този факт, независимо дали ни допада, или не. Макар аз лично да предпочитам да се срещам с клиентите си лице в лице, понастоящем с повечето от тях провеждам онлайн сесии. И бих казал, че що се отнася до индивидуалните клиенти, терапията им не страда ни най-малко от това. В действителност въобще не е толкова зле, колкото се опасявах в началото. Срещам се обаче и с доста двойки и при зуум сесиите с тях има какво да се желае. Тогава ми е много по-трудно да се запозная с езика на тялото им и взаимодействията им в пространството, особено ако участват в срещата от различни места. Предпочитам двойките, с които провеждам видеоконферентна среща, да са заедно на едно място.

Едно от предимствата на онлайн терапията е, че можем да виждаме хората, където и да се намират, а и те да виждат нас. Има много лицензиращи организации, които все още не са се възползвали от това, тъй като то в момента им се струва доста непознато и далечно, но мисля, че с времето ще наваксат. Струва ми се обаче, че сега е още по-важно да мислим по въпроса какво ще се случва с все по-ускоряващото се развитие на изкуствения интелект и как то ще повлияе върху терапията. Ще започнат ли все повече да навлизат ИИ терапевтите? Според мен да – и ще стават все по-добри и по-добри. До каква степен те ще заменят хората терапевти предстои да видим. Не съм от онези, които смятат, че навлизането на ИИ в сферата на изкуството или терапията е оскърбление за нас и че ИИ никога няма да е способен да ни разбере или замести, понеже човешката същност има ядро, което не може да бъде възпроизведено. Последното може и да е вярно, но според мен това ядро на човешката същност е вероятно много, много по-малко и далеч не толкова уникално, колкото ни се иска. Стига да е достатъчно мощен и усъвършенстван, ИИ ще разбира човешките проблеми и ще разговаря с нас съвсем задоволително. Той продължава да се развива в много отношения, а и ние ще продължаваме да се развиваме като негови потребители. Когато наблюдавам децата си как взаимодействат със своите айпадове, си давам сметка, че те вече взаимодействат със света на технологиите по начин, който ми е труден да си представя. А след още няколко поколения допирните точки между хората и технологиите ще са много различни както във физически, така и в понятиен план. Основаните на ИИ терапевтични програми и приложения може да вършат отлична работа. Намирам ли аз, като терапевт, тази тенденция за благоприятна? Не, тя донякъде ме плаши. Но ако тя ще позволи на хората да получават пълноценна помощ и подкрепа, е, може би в крайна сметка е благоприятна.

Имате ли свои любими психотерапевти, хора, които будят особено възхищение у вас или ви служат за вдъхновение в практиката? 

От много, много години се интересувам от работата на баща ми. Разбирам неговите терапевтични подходи и те ми допадат. Прилагал съм ги в собствения си кабинет и съм бил свидетел на удивителния им ефект. Работата на баща ми си остава вдъхновение за мен. Както споменах, изучих и започнах да прилагам наративната терапия, която е създадена от Майкъл Уайт и Дейвид Епстъм. Моят ръководител, Том Стоун Карлсън, и неговата партньорка, Сани Палджака, са блестящи инструктори и изследователи в тази област. Към този списък бих добавил и някои от големите творци в сферата на физическия театър, които ме дариха със забележителни прозрения относно човешкия опит от една по-различна гледна точка: по-конкретно Ан Богар, Джо Гуд и Мери Оувърли.

Имате ли някакви съвети към начинаещите терапевти? 

Моят съвет към начинаещите терапевти е: не спирайте да изследвате това, което е важно за вас, и да помагате на пациентите си да откриват онова, което е важно за тях. С това искам да кажа, че има много терапевтични модалности, много начини да се провежда терапия и много от тях са полезни и потенциално ефективни. Единствено вглеждайки се в себе си обаче, опознавайки своята същност и онова, което ви кара да се чувствате пълноценни, ще откриете най-ефективния за вас терапевтичен подход. Тоест необходимо е да се познавате добре, самите да преминете през терапия и други форми на лично изследване, за да сте способни да дадете най-доброто от себе си на своите пациенти. Също така не бързайте да лепите на пациентите си етикети, като „депресия“ или „СДВХ“, а вместо това изследвайте какво означават тези неща за тях. Как преживяват те света? Бъдете готови да се разкривате пред тях като състрадателни и несъвършени човешки същества.

И накрая, кои са някои от любимите ви книги? Има ли литературна творба – роман, разказ, поема или пиеса, – която бихте желали да адаптирате за театралната сцена и режисирате? 

Много интересен въпрос, благодаря! Голям почитател съм на определени течения в магическия реализъм. Обичам Борхес. Обичам Кортасар. Обичам Бохумил Храба. Често ми се иска да адаптирам за театралната сцена две от новелите му: „Прекалено шумна самота“ (Too Loud a Solitude) и „Строго охранявани влакове“ (Closely Watched Trains). Освен това си падам малко маниак по научната фантастика. Не знам дали бих адаптирал такива творби за театралната сцена, но обожавам фантастика, която разглежда големите, важните философски въпроси – например книгите на автори като Урсула Ле Гуин и Станислав Лем.

Но това са все стари книги! Да направим скок напред във времето. Голям фен съм на Адам Джонсън, особено обичам романа му „Синът на управителя на сиропиталището“ (The Orphan Master's Son), от който би станала чудесна театрална постановка. Обичам всичко от Дейвид Мичъл. Обичам и романа „Жив в Некрополис“ (Alive in Necropolis) на моя добър приятел Дъг Дорст. 

Превод: Ангелин Мичев