За любовта, която дарява безсмъртие

Съгласна съм с Габриел Марсел, че „любовта дарява безсмъртие“ и че когато произнасяш: „Обичам те“, с това заявяваш: „Ти никога няма да умреш.“ 

Няма да умреш, докато аз, който те обичам, ще бъда жив и ще те помня.

Пиша тези спомени с тайната надежда, че вие, моите читатели, ще обикнете също както живите, така и тези, за които аз си спомням. Обикнете ги, възкресете ги в своята памет и в сърцата си.

И така им подарете безсмъртие.

 Ирина Одоевцева 

Застанала на брега на спомените една руска поетеса бавно възкресява образите на Ахматова, Маяковски, Сологуб, на своя учител и ментор Гумильов, на Блок и на много други писатели от руския Сребърен век. Възкресява ги толкова ярки и живи, че само да протегнеш ръка и ти се струва, че можеш да ги докоснеш. Възкресява ги с такова проникновение и детайлност, че по разказа художник може да нарисува портретите им.  

Благодарение на отличната си памет любимата ученичка на Гумильов – Ирина Одоевцева – успява да възпроизведе разговори, спорове, признания, които добавят нови щрихи към повече или по-малко познати имена от руския литературен живот в началото на XX в. 

Одоевцева напуска Русия в първите години след болшевишкия преврат. Пише „По бреговете на Нева“ през 1967 г. в Париж, без да има изгледи да бъде публикувана в нейната родина. 

През целия си живот съм писала своите книги с тайната надежда, че някога ще ме четат и в моята страна... Това все пак се случва през 1989 г.

Неизмеримо богатство е не само да познаваш, но и да дружиш с онези, които литературата по-късно ще припознае като безсмъртни, гениални, ненадминати. Невъзможно е да не разкажеш за тях.

…Аз с еднаква сила мразя и жалбите по миналото, и угризенията на съвестта… Аз пиша не от егоистично желание отново да се гмурна в онези трагични, страшни и прекрасни – независимо от всичките ужаси – първи следреволюционни години. Пиша не за да разказвам за себе си и пиша не заради себе си, а за онези, които ми бе дадено да опозная „по бреговете на Нева“. Пиша за тях и заради тях.

Руската поетеса се взира в реката и с всяка следваща история премахва пласт след пласт ерозията на забравата от сияйните образи на онези творили нетленното край Нева. Забравени не като имена, а като истински пълнокръвни личности с всичките си достойнства и човешки слабости. 

Бие ми сърцето бавно, уморено,

сядам пред дома на пруста.

Днес му пратих дар от мене –

пратих му венчален пръстен.

По лицето на Гумильов се изписва учудване. Той втренчено се вглежда в нея.

– Изобщо не предполагах, че вече сте омъжена. Позволете да попитам – отдавна ли сте семейна?

Лидочка Р. се изчервява още повече.

– Не. Аз не съм омъжена, не съм!

Гумильов разтваря ръце в недоумение:

– Но как така? Обяснете ми, моля ви. На кого сте изпратили пръстен? На годеника си? Или на любовника си?

Лидочка прехапва долната си устна във видимо, но напразно усилие да не се разплаче и мълчи.

– А, разбирам! – продължава Гумильов. – Вие просто сте взели и съпруга, както и сядането на пруста, от ахматовския реквизит. Ах, вие, клета подахматовка!

Гумильов наричаше „подахматовки“ всички нескопосни подражателки на Ахматова.

– Това са особени отровни гъби, които растат под „Броеницата“ – обясняваше той, – казват се подахматовки. Нещо като мухоморките.“

Не си представяйте елитарен, неразбираем портрет. Одоевцева пише сякаш разговаря със стар приятел – без превземки и без излишен патос, а за истински болезненото мълчи.

Имаше различни слухове за причината за гибелта на Гумильов, но тъй като всички те не подлежат на проверка и нищо не изясняват, то аз и не искам да ги посочвам.

Смъртта на Блок. Погребението му.

Арестът на Гумильов. Неуспешните опити да бъде спасен. Дори застъпничеството на Горки не доведе до нищо. Разстрелът на Гумильов.

Не, аз не мога да разкажа нищо от онова, което преживях тогава. Французите имат един израз: douleur sacrée – свещена болка.

За нея е най-добре да се мълчи.

 Из „По бреговете на Нева”