Бащите на Независимостта

Откъс от „България: кратки хроники. Книга II“ на проф. Пламен Павлов

На 22 септември 1908 г. в Търново, историческата и духовна столица на българите, е обявена независимостта на възкръсналата едва три десетилетия по-рано тяхна държава. Княжество България скъсва решително и окончателно с клаузите на несправедливия Берлински договор и става пълноправен субект в международната политика. В историческата църква „Свети Четиридесет мъченици“ княз Фердинанд е обявен за „цар на българите“ – израз не само на приемствеността със славното минало, но и на единството на нацията. В очите на българското общество – и в пределите на „новото старо Царство“, и в земите извън неговите граници – българският монарх вече е обединителната фигура за всички българи, включително на сънародниците от Македония и Одринска Тракия, Северна Добруджа и Поморавието.

Да коментираме цар Фердинанд (1861–1948) като историческа личност е нелека задача... Погрешно е обаче актът на Независимостта да се отдава единствено на неговия политически усет, още по-малко – на прословутото му тщеславие... Въпреки своите недостатъци, грешки, дори грехове, Фердинанд има своите заслуги за постигането на мечтаната независимост, както и за дипломатическата подготовка на случилото се на 22 септември. Идеята за обявяване на пълен, официално утвърден в международен план държавен суверенитет не е нова, но през 1908 г. вече няма алтернатива. С действията си Османска Турция засяга интересите не само на българската държава, но и но българите в Македония и Одринска Тракия. Затова актът от 22 септември е възприеман като прелюдия към жадуваното от цялото общество национално обединение.

Цар Фердинанд, премиерът Александър Малинов и министри при обявяването на българската независимост в Търново на 22 септември 1908 г.

Оглавеното от Александър Малинов правителство на Демократическата партия е трийсетото по ред след Освобождението. С оглед на тогавашната практика кабинетът се състои от осем души. Въпреки отсъствието на днешните модерни технологии, всеки от министрите покрива ресорите на по няколко от съвременните ни министерства, държавни и изпълнителни агенции, комисии, дирекции, и т.н. Двама от министрите са безпартийни, други имат опит от предишни кабинети – както в княжеството, така и в Източна Румелия. На преден план сред бащите на Независимостта безспорно е премиерът Александър Малинов (1867–1938), който е и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Роден е в с. Пандаклия (Ореховка), Бесарабия, днес в Украйна. Роденият в Пирдоп генерал-лейтенант от запаса Стефан Паприков (1858–1920) е министър на външните работи и изповеданията. Министър на войната е не кой да е, а самият патриарх на българското войнство, бесарабският българин от Болград ген. Данаил Николаев (1852–1942). Михаил Такев (1864–1920), министър на вътрешните работи, родом от Пещера, е с военно и юридическо образование. Министърът на финансите Иван Салабашев (1853–1924), доктор по математика и академик на БАН, е от Стара Загора. Тодор Кръстев (1865–1914), министърът на правосъдието, е син на Перущица, наречена от Вазов „гнездо на герои“... Юристът Никола Мушанов (1872–1951) от Дряново оглавява министерството на народното просвещение. Андрей Ляпчев (1866–1933), министър на земеделието и търговията, по образование икономист и историк, е родом от Ресен в Македония.

Прави впечатление, че трима от осемте членове на правителството имат военно образование, което отразява духа на тогавашната ни армия и ролята ѝ в обществения живот. Без да идеализираме тогавашните български политици в крайна сметка всички те са образовани и широкоскроени личности. Впечатляващи са и националните параметри на правителството. Тримата българи от чужбина – двама бесарабци и един македонец – са свидетелство за единството на нацията, каквото днес, уви, не притежаваме, а дори и не разбираме... Други трима са родом от пределите на съществувалата до 6 септември 1885 г. Източна Румелия и едва двама от територията на Княжество България отпреди Съединението. Затова си струва да припомним, че една от целите на акта на Независимостта е окончателното отхвърляне на зависимостта от Османска Турция. До 1908 г. българският княз формално е и румелийски генерал-губернатор, а тази парадоксална двойственост крие своите рискове.

Проблемът е не само държавен, но и личен, и то не само за тримата румелийци. Бесарабецът Малинов идва не просто в родината на дедите си, но именно в Източна Румелия, където е адвокат, съдия, прокурор... С други думи, познава румелийския въпрос в самата му същност. На свой ред ген. Данаил Николаев има решаваща заслуга за Съединението като командир на източнорумелийската войска („милиция“). Македонският българин Андрей Ляпчев, бъдещият държавник от най-висока класа, като ученик в Пловдивската гимназия е сред активните дейци на Съединението. Именно той е куриерът на БТРЦК, изпратен от Захарий Стоянов в Панагюрище – някогашната столица на Априлската епопея, където е началото на Съединението още 2 на септември 1885 г. Стефан Паприков през 1876 г. е учител в бунтовно Панагюрище, през 1885 г. е сред офицерите с най-големи заслуги за победите при Сливница и Пирот в Сръбско-българската война. В същите боеве като юнкер във Военното училище участва и младият тогава Михаил Такев. За членовете на правителството е пределно ясно, че пълното утвърждаване на Съединението може да бъде постигнато само чрез международно призната държавна независимост. Съзнават го не само теоретично, но и от собствения си жизнен и политически опит.

За румелийската връзка може да се говори много, но да кажем нещичко и за бесарабската. Ако за нас тя е донякъде външна, за тогавашните българи категорично не е така! Старозагорецът Иван Салабашев през 1877–1879 г. е учител в знаменитата Болградска гимназия, чиито възпитаници са колегите му от правителството Александър Малинов и Данаил Николаев. Ярка е и македонската линия в личната съдба на повечето от министрите в правителството на Малинов. Родом от този дял на българската земя е Андрей Ляпчев, но всички останали са свързани с каузата Македония – така, както е свързан и целият ни политически, културен и военен елит. Бесарабският българин Данаил Николаев през 1895–1897 г. е председател на Върховния македонски комитет. Михаил Такев ръководи Македонската организация в Пещера, която трасира един от каналите за връзка с неосвободените земи. Като началник на генералния щаб и военен министър в няколко правителства ген. Стефан Паприков не само идейно, но и на дело подкрепя освободителното движение в Македония и Одринско. 

Първото правителство на Александър Малинов, от дясно наляво: Михаил Такев, Иван Салабашев, ген. Стефан Паприков, Тодор Кръстев, Александър Малинов, Никола Мушанов, ген. Данаил Николаев, Андрей Ляпчев

Не бива да игнорираме и връзката на министрите от 1908 г. с борбите за свобода отпреди 1878 г. Разбира се, по-младите по обясними причини не са участвали в тях, но психологическата им обвързаност с националните идеали на епохата е очевидна. Роденият през 1872 г. Никола Мушанов расте с разказите за подвига на четата на поп Харитон и Бачо Киро в боевете в Дряновския манастир, а Тодор Кръстев – с тежката орис на героична Перущица. Както стана дума, осемнайсетгодишният през 1876 г. Стефан Паприков като учител в Панагюрище е участник в Априлското въстание. През 1876 г. Иван Салабашев, тогава студент в Прага, участва като доброволец в Сръбско-турската война през лятото на 1876 г., в която действията на българските чети са продължение на Априлската епопея. В същата война участва и Данаил Николаев. През 1877–1878 г. той е командир на рота в Пета опълченска дружина и води своите момчета – българи от Мизия, Тракия и Македония – в боевете на Шипка и при Шейново. 

Дори и от този бегъл преглед е съвършено ясно, че бащите на Независимостта са доказани патриоти, отговорни и смели политици. Разбира се, всички те са имали и своите човешки недостатъци, политически грешки, пристрастия... И все пак, длъжни сме да подчертаем, че обявяването на Независимостта на 22 септември 1908 г. в старата столица Търново е не само изключителен държавно-творчески акт, но и свидетелство за високия дух на нацията, за ускореното развитие на българското общество в края на XIX и началото на XX в.

Библиография
Бележити българи (под ред. на Пл. Павлов), т. 7. София, 2012.
Горанов, П. Извоюване независимостта на България. В. Търново, 1986.
Салабашев, Ив. Спомени. София, 1943.