Видрица. Том 1

Многообразната дългогодишна дейност на поп Минчо като духовник, учител, просветител, общественик и революционер, както и постоянните му книжовни занимания били известни още на неговите съвременници. Името му се среща в запазени оригинални документи от 70-те години на XIX в., отразено е във възрожденската преса и в спомени - ръкописни или печатни - на негови съвременници, съидейници и съратници. И преди всичко в „Миналото“ на Стоян Заимов и в „Записките“ на Захари Стоянов. Към негови ръкописи с оглед тяхното използване или евентуалното им публикуване са проявявали интерес Хр. Ботев, Ив. Адженов, Л. Каравелов, Ан. Попхинов, Д. Попов, Ян. Кочев, С. С. Бобчев и особено Ст. Заимов. Преди повече от едно столетие, или по-точно през 1875 г., Ботев е възнамерявал да обнародва ръкописа му „Изгубений старец. Описание на диарбекирските темници, страданията на нашите злощастни заточеници и побягването на двоицата черни души, съставено от народния страдалец-заточеник дядо поп Минчо Кънчев от село Арабаджиево, окружие Заарско.“ Подобни проекти по-късно правят и други, но всички остават неосъществени. Едва в наши дни се отпечатват в някои сборници откъси от негови ръкописи.

Естествено вниманието ни бе насочено към неговото най-крупно книжовно дело, озаглавено „Видрица“, която с право можем да наречем поради нейния разнообразен характер „Поп Минчов сборник“. Започнал да събира материали за неговото съставяне преди повече от век, още от ранни младини - разпитвал стари хора, издирвал легенди и предания, водил свои записки - поп Минчо работил дълги години и го завършил, като го преписал едва след Освобождението, в навечерието на смъртта си. Този огромен ръкопис, наброяващ повече от 2000 страници голям формат, говори убедително за неговите трайни книжовни занимания и за пословичното му трудолюбие, характерно за всички наши възрожденски книжовници. Това е ценен ръкописен паметник от културното ни наследство, все още непознат на широката ни читателска публика, която напоследък проявява подчертан интерес към мемоарното, епистоларното и изобщо към автентичното документално четиво, а също така е и недостатъчно използван от специалистите като исторически извор. Неговите многобройни страници съдържат най-разнообразна ретроспективна информация за положението, бита, душевността и развитието на народа ни, при това с голям хронологически обхват (от началото на XVIII до края на XIX век) и с обширен териториален обсег: естествено най-вече за родния старозагорски край на автора, но докосващ се и до голяма част от българските земи по онова време, както и до част от Близкия изток - главно Диарбекир и околните селища.

„Видрица“ е многожанрово произведение. Това показва самото ѝ заглавие, за което авторът дава следното обяснение: „Малко каче с железни халки и с клуп отгоре... тая видрица носят закачена на ръката си циганите, които ходят от къща в къща да просят; в нея събират всякакъв материал за ядене...“ Тя е едновременно своеобразна родова хроника, подробен автобиографичен очерк, многопосочен летопис на възрожденската епоха, сборник от записки, пътеписи, спомени и писма, разнообразен и богато наситен с фолклорни материали. Това предопределя и стила на изложението ѝ. Затова хронологичният ред в повествованието невинаги върви във възходяща линия, а регистрационно-летописният разказ нерядко е прекъсван от жив, изпъстрен с диалектизми и турцизми диалог, което придава особен колорит на изложението.

Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Тихомир Тихов