Думи за „Време и нищо“ на А. Райчев и К. Стойчев

Да се разкаже историята на философията през даден проблем – например, проблема за времето – не е нещо ново. И ако беше само това, „Време и нищо“ щеше да е интересна, но не преобръщаща книга. Но тук основното е другаде. В една епоха, когато философията обича или да се крие зад историята на философията, или да чака слугински постиженията на науките, Райчев и Стойчев излагат смела философска концепция, която поставя под въпрос както мястото на природоматематическите науки (науките мислят през минало; те не могат да мислят непредзададено бъдеще), така и ролята на историята на философията (която е видяна като поддържане на разкази, тръгващи от даден парадокс).

Концепцията им стъпва на разбирането, че тричленната структура на времето с минало, настояще и бъдеще е социален продукт на живото (на първо място човекът, но не само), което може да казва „не“ и така да въвежда прекъсване и да спира процеси, а после да се обръща с „не“ към първото „не“. Нищото създава времето. Но по три различни механизма. И от това произтичат трите ипостаса на структурата, трите подредби на социалното време, които са три различни начина за сплитане на минало-настояще и бъдеще. Книгата обяснява как и в какъв смисъл триделението минало, настояще, бъдеще е хомологично на разграничението на всеобщо-единично-особено от логиката. Оттук в анализа и описанието на трите начина на сплитане на времето се откроява вторият ключов аспект на книгата – става дума за строга мисъл, теория, която улавя закономерността и законите на производството на времето. А тези закони почиват на своеобразна логика и онтология на нищото.

Като разработват една диалектика на ставане, станало и нищо, която е задължена, но и обърната срещу Хегел, Райчев и Стойчев показват как се появяват онези апории, в отговор на които възникват философските и физическите схващания за времето. Така се дава нова перспектива към цялата история на мисленето за време, от Парменид и Хераклит до Бергсон и Хайдегер, а и отвъд тях. Но това, което изглежда дори по-важно, е, че се хвърля и непозната, изненадваща и стряскаща, светлина към самата тъкан на реалността, в която живеем, реалността, в която овладяваме природата, в която действаме и в която общуваме.

Дарин Тенев