Бащите на ужаса

Началото на един нов век винаги е свързано с големи надежди и очаквания. Нека само си припомним, че когато през 1968 г. Стенли Кубрик и Артър Кларк (за когото ще стане дума и по-долу) създадоха филма „2001: една одисея в Космоса“, никой не се съмняваше, че ни представят едно реално бъдеще с лунни бази, пътнически рейсове в космоса и полети до най-далечните планети на Слънчевата система. Уви, дългоочакваният Милениум дойде и отмина, без да го запомним с нищо особено, освен споровете дали не бе отпразнуван с една година по-рано. Останаха несбъднатите надежди. Навярно с подобни настроения е бил посрещнат и миналият ХХ век. По онова време оптимизмът е подклаждан от прогнозите (често удивително точни) на Жул Верн. Но заедно с тях идва и дълбоката тревога от прекрачването в един свят на глобални, а често и вселенски проблеми. Младият Хърбърт Уелс току-що е положил началото на съвременната фантастика с мрачната си антиутопия „Машината на времето“. И не е само Уелс - той просто е най-звучният глас в един литературен хор на дълбоката, почти подсъзнателна тревога за мястото на човека в битието.

И ако Уелс е остър и звучен като зов на тръба, то един друг автор от началото на миналия век отеква впечатляващо и тържествено като звън на далечна камбана. Това е .....