Защо да четем Вазари?

Описанието на живота на трима велики представители на италианския Ренесанс – Леонардо да Винчи, Рафаело от Урбино и Микеланджело Буонароти – от техния съвременник Джорджо Вазари поставя началото на историята на изкуството.

Както пише преводачът в предговора, лесно е човек да се запита какво специално има в тази книга. Нека се опитаме да си представим, че живеем през ХVI в. в Тоскана, Италия, и искаме да напишем биографията на художници, които са живели преди нас, дори столетия преди нас. Вместо с интернет и уикипедия разполагаме само с трактата „Коментари“ на Лоренцо Гиберти (1452–1455), с „Книгата на Антонио Били“ (1487–1537), в която се говори за флорентинските майстори от Чимабуе до Полайоло, и с един анонимен ръкопис някъде от 1540 г. Очевидно е, че ще черпим с пълни шепи от тези извори, както е постъпил и Вазари.

Вазари поддържа приятелски отношения с Микеланджело, виждал е лично много от знаменитите творби на описаните велики художници и скулптори, притежава немалък брой техни репродукции, освен това прави задълбочено проучване на достъпните източници. Резултатът е книга с изключително влияние в историографията, която формира основата на ренесансовата наука и продължава да влияе на популярните представи за историята на западната живопис и до днес.

Но кой всъщност е Вазари?

Роденият през 1511 г. Джорджо Вазари остава в историята като писател, архитект, не на последно място художник. Той е и първият, който използва термина Ренесанс в печатно издание.

През 1550 г. за първи път публикува „Животописи на велики художници, скулптори и архитекти“ и я посвещава на херцог Козимо Медичи.

През 1561 г. основава Художествена академия с Великия херцог и Микеланджело начело и 36 художници за членове. Построява двореца „Уфици“ (коридорът „Вазари“ свързва двореца „Уфици“ с двореца „Пити“; там днес са окачени портрети на най-различни известни художници). Той е автор на много от фреските в двореца „Векио“ във Флоренция и Кралската зала във Ватикана.

Предлагаме ви откъс, посветен на Леонардо да Винчи:

Казват, че един ден, когато сер Пиеро да Винчи бил в имението си, бил посетен от един от своите селяни, който бил отсякъл в имението едно смокиново дърво, а от стъблото му бил изрязал кръгъл щит и искал щитът да бъде нарисуван във Флоренция; сер Пиеро се съгласил на драго сърце, тъй като селянинът бил много опитен птицелов и риболовец и той го използвал много за тези работи. Сер Пиеро отнесъл щита във Флоренция на Леонардо, без да му каже на кого е, и го помолил да нарисува нещо на него. А Леонардо, когато един ден взел в ръцете си щита и видял, че е разкривен, лошо обработен и неугледен, го изправил на огъня, дал го на един стругар и от груб и неравен го направил гладък и равен. След като го замазал с гипс и го обработил по свой начин, започнал да обмисля какво би могъл да нарисува, та да изплаши всекиго, който би се натъкнал на него, упражнявайки върху него същото въздействие, подобно на онова на главата на Медуза. За тази цел Леонардо събрал в една стая, където не влизал никой друг освен него, гущери, жаби, щурци, змии, пеперуди, скакалци, прилепи и други подобни твари, от чието многообразие в различни съчетания създал някаква ужасна и страшна твар, която отравяла с дъха си въздуха и го възпламенявала; нарисувал я както изпълзява от пукнатината на някаква черна скала, изхвърляща отрова от разтворената си паст, огън от очите си и дим от ноздрите по толкова необичаен начин, че тази твар наистина изглеждала страшна и ужасяваща; толкова се трудил над нея, че стаята се изпълнила от непоносимата смрад от мъртвите зверове, но Леонардо не ѝ обръщал внимание – толкова голяма била любовта му към изкуството. Когато завършил тази творба, за която престанали да питат както селянинът, така и баща му, Леонардо му съобщил при сгоден случай да прати да я вземат, защото той бил свършил каквото му било заръчано. Когато една сутрин сер Пиеро се отбил до стаята за щита и почукал на вратата, Леонардо отворил, казал му да почака, върнал се в стаята, сложил щита на светло на високата масичка за четене, а прозореца завесил така, че светлината да е приглушена, и чак тогава го поканил да види щита. Сер Пиеро, който не очаквал подобно нещо, изведнъж се стреснал, не вярвайки, че това може да е същият щит, не допуснал и че това, което съзрял, може да е нарисувано и когато понечил да се върне, Леонардо го задържал с думите: „Това произведение служи за това, за което е направено; затова вземете го и го предайте, тъй като от творбите се очаква именно такова въздействие.“ Тази творба се сторила на сер Пиеро повече от чудесна и той похвалил много смелите слова на Леонардо; после купил скришом от някакъв търговец друг щит, на който било нарисувано сърце, прободено от стрела, и го подарил на селянина, който му останал задължен до края на живота си. По-късно сер Пиеро продал щита на Леонардо тайно на някакви търговци във Флоренция за сто дуката и скоро той попаднал в ръцете на херцога на Милано, на когото същите търговци го препродали за триста дуката.