„Вътрешното сетиво“ на български език: разговарят преводачът Елена Филипова и авторът Каролайн Уилямс

В хода на писането на тази книга сте се подлагали на най-различни експерименти, на различни научни установки. Кои резултати ви изненадаха най-много, кои бяха най-неочаквани?

Бих казала, че това е експериментът с дишането от пета глава, когато трябваше да дишам през тръба и да усещам кога изследователите променят притока на въздух така, че дишането да стане по-трудно. Би трябвало да е лесно, но след като ме бяха обучили да очаквам лесно вдишване редом с определен звук, а после ми пускаха по-малко въздух след същия звук, открих, че онова, което очаквам, надделява над онова, което усещам в действителност – тоест не забелязвах, когато въздухът не беше достатъчен! Изненадах се, защото макар да зная, че мозъкът има да каже немалко относно усещанията в тялото ни, не очаквах, че собственият ми мозък ще ме подведе толкова лесно.

Другото, което ме изненада, беше, че изобщо не ми доскуча дори и след час във флотационната капсула без нищо за правене, гледане, усещане или слушане. Аз съм човек, когото никога не го свърта на едно място и много лесно ми става скучно; ето защо си мислех, че това никак няма да ми хареса и ще изляза след пет минути. Само че всеки път, когато прозвучаваше сигналът, че сесията е приключила, аз бях разочарована и исках още! Сякаш времето изчезва, което е странно, но и много отпускащо.

Има ли експеримент, на който тепърва бихте искали да се подложите? Какво е онова, което не знаете, но бихте искали да научите за своите интероцептивни способности?

Много бих искала да пробвам играта с виртуална реалност DUST, създадена от изследователите от университет „Радбоуд“ (също от пета глава), която има за цел да помага на хората да регулират стреса си по време на стресова ситуация. Изследователите са я използвали, за да обучават полицаи да овладяват физиологическата си стресова реакция, докато се борят с (виртуални) зомбита в тъмното, което звучи ужасяващо! Предполагам, че ако успея да се науча да запазвам спокойствие в такива обстоятелства, това може да ми помогне много с нивата ми на стрес в реалния живот!

Другото нещо, което бих искала да опитам, е обучителната програма на Сара Гарфънкъл, за която е установено, че помага на хората да регулират тревожността си, като се научават да се вслушват по-добре в сърцето си. Изследователският екип работи върху едно компютърно приложение и нямам търпение да го изпробвам!

Има ли някаква разлика, средно взето, в интероцептивните способности между половете? Или между хората на различна възраст? Дали с остаряването ставаме по-добри в своите вътрешни усещания, или тъкмо обратното – закоравяваме и упорито държим, може би несъзнателно, на своя трудно добит минал опит?

Има известни данни, че мъжете превъзхождат жените в интероцептивната обработка, което е интересно, като се има предвид, че проблемите, свързани с психичното здраве, са по-разпространени сред жените. Изследванията дотук дават много противоречиви резултати, така че е твърде рано да се каже нещо определено. Нещата стоят по същия начин и с остаряването... Според някои изследвания интероцептивната способност отслабва с възрастта, но според други се подобрява в някои отношения. Много неща трябва да се разнищят, преди да имаме ясен отговор; освен това всички ние сме толкова различни, че е трудно да се разграничат ефектите на остаряването от всички останали промени, през които преминаваме. Необходими са още много изследвания!

Вашата книга ни насърчава да се вслушваме повече в интуицията си, във вътрешните си чувства – но сред тях често има несъзнателни социални, расови и други несправедливи предразсъдъци. Трябва ли да се доверяваме толкова много на интуицията си, без да я прекараме първо през проверките на разума?

Отлично съображение! Много е важно хората да не останат с впечатлението, че тяхното вътрешно чувство винаги има право! Например може да се запознаете с някого и да изпитате неприятното усещане, че не можете да му вярвате. Това може да е полезна информация, но може също така човекът да е напълно надежден, но да ви напомня на някого, който се е отнесъл зле с вас. Също така може да реагирате на несъзнателни предубеждения или на нещо, което сте видели в медиите. Изследователят от Лондонския университет Манос Цакирис казва, че трябва да практикуваме „критично чувство“ - когато почувстваме нещо, трябва да сме открити за възможността то да не означава онова, което евентуално предполагаме.

Като цяло мисля, че е добре да не забравяме, че също както очите и ушите ни могат да ни измамят понякога, така могат и интероцептивните ни чувства. От друга страна, тъй като телесните сигнали влияят на нашите мисли и чувства, независимо дали го осъзнаваме, или не, това ни помага да се настроим по-добре към тях. Тогава поне би било по-вероятно да разберете собствените си мотивации и емоции.

Все повече от най-новите научни изследвания и статии вече признават, че тялото и умът би трябвало да се разглеждат като едно цяло и че не можете да лекувате едното, без да вземете под внимание и другото. Има множество книги по темата, много добри книги, насочени към масовия читател. Но когато този масов читател, прочел няколко такива книги, отиде при личния си лекар, обикновено получава някакво частично лечение, установено преди трийсет или четирийсет години – нямам предвид по-новите лекарства, а общата нагласа, начина, по който е организирано медицинското лечение извън най-напредналите институти и университетски болници. В крайна сметка онова, което се получава, е недоволство и от двете страни – пациентът е неудовлетворен, че го третират като проста съвкупност от телесни части, а лекарят е недоволен, че трябва да спори с хора, които смятат, че знаят повече само защото са прочели няколко популярни книги. Как според вас бихме могли да затворим тази пропаст? Мислите ли, че книги като вашата спомагат за затварянето й, или по-скоро, никак не ми се ще да го кажа, но – за разширяването й?

Надявам се моята книга да не разширява пропастта! Нещото, което ми дава надежда, е, че освен по-големия интерес на масовата публика към отношенията между тялото и ума има и реална промяна, идваща от изследователите в лабораториите, както и от медицинските изследователски институции, финансиращи изследванията. В САЩ например Националните здравни институти финансират интероцептивни изследвания и събират заедно лабораторни изследователи, клиницисти и учени от много различни дисциплини, за да работят по някои от проблемите, които засягат тялото и ума или обхващат повече от една система от органи. Затова мисля, че макар промяната да е бавна и личните лекари все още да нямат средствата да приложат на практика най-новите изследвания, определено се движим към една по-холистична – но напълно доказателствено-обоснована – медицина.

Много хора имат чувството, че научната медицина не отговаря на техните проблеми, и се обръщат към най-различни видове псевдонаука, където са посрещнати с привидно по-добро разбиране и внимание. Мислите ли, че науката има подходящите средства да се противопостави на тази тенденция, бидейки ограничавана от всякакви научни и етични норми? Ако човек го боли и едната страна му обещава бързо, сигурно и магическо лечение, докато другата му предлага нещо от рода на: може да сме в състояние да ви помогнем, но не сме сигурни; това лечение понякога действа при някои хора, но не знаем точно кога и при кои, и т.н., изглежда не само лесно, но и разумно да се избере „сигурното нещо“, убедителното обещание за еднозначно лечение. Как бихме могли да убедим хората другояче?

Наистина ми се ще да знаех! За съжаление, изглежда хората обичат прости решения, но, за добро или лошо, човешкото тяло (включително мозъкът) е невероятно сложно! Обикновено казвам на хората, че ако някой ви заяви, че има прост отговор на здравословен проблем, значи или се самозаблуждава, или се опитва да ви продаде нещо. Това важи за съветите за диети, упражнения и всичко, включващо „един необикновен трик, за който лекарите не искат да знаете“. Проблемът е, че е трудно да надвиеш емоционалните решения с рационална информация – психологическите изследвания показват, че това не се получава. Ако измисля как да бъде преборена подвеждащата здравна информация, ще ви съобщя! Може би това би трябвало да стане следващата ми книга...

Има ли нещо – някаква мисъл или пример, – които сте искали да включите в книгата, но по някаква причина не сте го направили? Сега имате възможността да я споделите, поне с българските си читатели.

Мислех да говоря за ролята на интероцепцията за половата идентичност. Като се има предвид, че чувството ни за собствена личност е свързано с интерпретацията на сигналите на тялото ни, изглежда вероятно да съществуват интероцептивни различия при хората, които са трансджендър или небинарни. В крайна сметка не включих това в книгата по две причини. Първо, има много малко изследвания в тази област, така че не бях уверена, че разполагам с достатъчно надеждна научна обосновка, за да пиша за това. Второ, темата е станала толкова поляризирана, че не исках думите ми да бъдат извадени от контекста и използвани за подклаждане на доста токсичната онлайн среда. Планирам обаче да се заема с това в бъдеще, така че следете новините!

Последен въпрос: кои са някои от любимите ви книги? Какво бихте препоръчали?

Книгата, която ме накара да поискам да стана писателка, беше „Последен шанс да ги видите“ от Дъглас Адамс и Марк Кауърдин. Това беше първата книга за наука, която прочетох и която не беше сдържана и учебникарска и не говореше снизходително с читателя. Тя внушава сериозно послание (бедата на най-застрашените животински видове) с остроумие, интересни истории и уникалния начин на Дъглас Адамс да пише за лудостта на човечеството. Прочетох я за пръв път в края на 90-те години, когато се питах какво, по дяволите, да правя с моята научна диплома, и това беше моментът, в който си помислих: окей, това искам да правя!

Друг автор, на когото се възхищавам по сходни причини, е Джон Ронсън. Много обичам начина, по който се хвърля в темите, за които пише (крайностите в човешкото поведение), като отива да се срещне не само с експертите по определени въпроси, но и с хората, проявяващи крайности в поведението – наистина ги опознава и понякога се поставя в доста плашещи ситуации. „Тестът за психопати“ е чудесен пример, но не бих препоръчала за четене всичко от него.

Що се отнася до някого, който пише популярна психология наистина добре, разбира науката и е в крак с последните новости, бих препоръчала всичко от Дейвид Робсън и особено най-новата му книга, „Законите на връзката“.