Уилям Макнийл

Уилям Харди Макнийл (1917–2016) е американски историк и автор, известен с теорията си, че контактът и взаимодействието между цивилизациите са движещата сила на човешката история, за пръв път постулирана във „Възходът на Запада“ (1963). Той е почетен професор по история на Чикагския университет, където преподава от 1947-а до пенсионирането си през 1987 г.

Макнийл придобива бакалавърска степен по изкуствата през 1938 г. в Чикагския университет, където е редактор на студентския вестник и е вдъхновен от антрополога Робърт Редфийлд. Получава магистърска степен по изкуствата през 1939 г. (също в Чикагския университет) и написва дисертацията си за Тукидид и Херодот. Заминава в университета „Корнел“ при Карл Л. Бекер, за да работи за докторска степен по история, но през 1941 г. е призован в армията на САЩ и служи във Втората световна война. След края ѝ се връща в „Корнел“ и през 1947 г. защитава докторска дисертация.

През 1947 г. Макнийл започва да преподава в Чикагския университет, където остава през цялата си преподавателска кариера. Става професор през 1957 г. и ръководи катедрата по история от 1961 до 1967 г., утвърждавайки международната ѝ репутация.

През 1988 г. е гост-професор в колежа „Уилямс“, Масачусетс, където води семинар на тема „Възходът на Запада“, като заявява, че преподаването „е най-прекрасният начин да научите нещата“. Според Джон У. Бойър, бивш негов студент и декан на Чикагския университет, Макнийл е бил „един от най-важните историци, преподавали в Чикагския университет през ХХ век“. Той се оттегля от преподавателската дейност през 1987 г. и се премества в Колбрук, Кънектикът.

Най-известният труд на Макнийл е „Възходът на Запада: история на човешкото общество“, публикуван през 1963 г., сравнително рано в кариерата му. За него през 1964 г. авторът е удостоен с Националната награда на САЩ за исторически и биографични книги.

От 1971 до 1980 г. Макнийл е редактор в „Списание по съвременна история“. Неговият труд „Чуми и народи“ (1976) е важен ранен принос към изследване въздействието на болестите върху човека. През 1982 г. той публикува „Стремежът към власт“, където разглежда ролята на военните сили и технологии и войната в човешката история. През 1989 г. публикува биография на своя ментор Арнолд Дж. Тойнби.

В статия от 1992 г. Макнийл се противопоставя на тезата на Франсис Фукуяма, представена в „Краят на историята и последният човек“, че краят на Студената война означава, че американският модел на капиталистическа либерална демокрация се е превърнал в „окончателната форма на човешко управление“.

През 2003 г. заедно със своя син и колега историк – Джон Робърт Макнийл, написва „Човешката мрежа: световната история от птичи поглед“.

Освен Националната награда на САЩ за исторически и биографични книги, Макнийл получава и други награди и отличия. През 1996 г. печели престижната награда „Еразъм“, която престолонаследникът на Нидерландия Вилем-Александър му връчва в Кралския дворец в Амстердам. През февруари 2010 г. президентът Барак Обама, бивш преподавател в Чикагския университет, награждава Макнийл с Националния медал за хуманитарни науки като признание за „изключителния му талант като учител и учен в Чикагския университет и като автор на повече от 20 книги, включително на „Възходът на Запада: история на човешкото общество“, която проследява цивилизациите през 5000-годишната им история“.