„Третият райх отвътре“ – спомените на главния архитект на Хитлер

Докато излежава присъда за военни престъпления, издадена от Нюрнбергския трибунал, Алберт Шпеер пише своите мемоари. „Третият райх отвътре“ e свидетелски разказ за най-висшите етажи на нацистката власт и вътрешните механизми на Райха от един от неговите най-важни функционери  – главния архитект на Хитлер и министър на въоръжението на нацистка Германия в разгара на Втората световна война. За разлика от мнозина други, Шпеер не отрича вината си и търси отговор на въпроса как човек като него, който никога преди не се е интересувал от политика, се увлича по крайна идеология като националсоциализма.  

Пишейки тези мемоари, внезапно проумях една поразителна истина: до 1944 г. много рядко – всъщност никога – намирах време да помисля за себе си, за това какво правя и как живея. Днес, гледайки назад във времето, имам чувството, че тогава буквално нещо ме бе връхлетяло, беше ме откъснало от здравата почва и ме бе направило подвластен на множество чужди сили.

Шпеер предоставя голямо изобилие от факти, които читателят не би могъл да открие другаде, задълбочен анализ и проникновен поглед не само върху детайли от отношенията и борбите за власт между високопоставените фигури в партията, но и от личния им живот. 

За избора на филми Хитлер се съветваше с Гьобелс. Най-често гледахме онези, които по същото време се прожектираха в кината на Берлин. Хитлер предпочиташе леки и забавни филми, в които ставаше дума за любов и за живота във висшето общество. С нетърпение чакаше да му доставят всички филми с Емил Янингс и Хайнц Рюман, Хенри Портън, Лил Дагоувър, Олга Чехова, Зара Леандър или Жени Юго. Вариететните сцени с изобилие от голи женски крака също му доставяха огромно удоволствие. Често гледахме чуждестранни филми, включително такива, които не бяха показвани на германските зрители. Рядко се прожектираха филми за спорт и алпинизъм, а за животни или пътешествия – никога. Хитлер беше равнодушен към комедиите, за разлика от мене, тъй като по онова време много харесвах филмите с Бъстър Кийтън и Чарли Чаплин. Германската филмова индустрия не произвеждаше достатъчно филми, за да можем да изпълним дневната си квота от два филма на вечер.

Адолф Хитлер и Алберт Шпеер

Като главен архитект на Третия райх по това време Шпеер подробно обяснява големия интерес на Хитлер към архитектурата и изграждането на монументални сгради в големите немски градове, които да свидетелстват за величието на Третия райх подобно на античните строежи, напомнящи за възхода на Римската империя. 

Държеше чертежите да се преработват по няколко пъти и дори по време на строителството настояваше за промени в някои детайли...

Хитлер обичаше да повтаря, че целта на неговото строителството е да се предаде на потомците духът на неговото време. „За великите исторически епохи ни напомня преди всичко тяхната монументална архитектура – философстваше той. – Какво ни е останало от римските императори? Какво щеше да свидетелства за тяхното съществуване, ако не бяха оцелели построените от тях здания? От време на време всички нации неизбежно преминават през периоди на слабост – твърдеше той, – но и по време на най-големия упадък тяхната архитектура беше свидетел на отминалата слава. Естествено, новото национално съзнание не може да се пробуди само чрез архитектурата. Но когато след продължителен период на инертност отново се възражда чувството за национално величие, тези паметници са най-впечатляващото доказателство за приемствеността със славното минало. Ето, Мусолини например може да посочи сградите на Римската империя като символ на героичния дух на Рим и да запали своята нация с идеята за съвременна империя. Нашите архитектурни творби също трябва да говорят на съзнанието на хората за една бъдеща Германия, която започва от днес.“ Докато излагаше аргументите си, Хитлер не пропускаше да подчертае колко е важно качеството на строителството, за да бъдат архитектурните паметници вечни.

Не по-малко внимание в своите спомени министърът на въоръжението на нацистка Германия отделя и на геополитическите аспекти в историята на Третия райх. Мнението на Хитлер за съюзническа Италия не е тайна. Според Шпеер обстоятелствата, а не вярата в правотата на съюзника, принуждават фюрера да вземе страната на Мусолини: 

След злополучната му визита в Италия през юни 1934 г. Хитлер беше престанал да вярва на италианците и на тяхната политика, но все още хранеше известни илюзии по отношение на Мусолини. Сега съмненията му се бяха засилили. Много добре си спомняше един пункт от политическия завет на Хинденбург: Германия никога повече да не влиза в съюз с Италия. По настояване на Англия Обществото на народите беше наложило на Италия икономически санкции. Беше настъпило време, разсъждаваше Хитлер, да се вземе решение на коя страна да застане – на страната на англичаните или на страната на италианците. Трябва да мислим в дългосрочна перспектива, казваше той. Имал готовност да стане гарант за целостта на колониите на английската империя, но само срещу едно глобално споразумение – това беше неговата любима идея, която оттук насетне често щеше да повтаря на глас. Но обстоятелствата не му оставиха избор. Хитлер застана на страната на Мусолини. Въпреки общото в идеологиите и напредъка в личните им отношения за него това решение не беше лесно. След това дни наред мрачно повтаряше, че е бил принуден да предприеме тази стъпка. Още повече се успокои, когато след няколко седмици стана ясно, че санкциите, които най-после бяха гласувани, не бяха особено строги. От това Хитлер заключи, че нито Англия, нито Франция са склонни да рискуват и се стараят да избегнат всяка евентуална заплаха. Неговите собствени действия, които впоследствие бяха оценени като безразсъдни, бяха продиктувани точно от тези съображения.

Западните правителства се оказаха, както коментираше той, слаби и нерешителни.

Причината немската нация да не се е превърнала в световен хегемон до онзи момент Хитлер открива на най-необичайни места:

Хитлер беше силно впечатлен от една история, която му била разказана от делегация на високопоставени араби. През VIII в. мюсюлманите се опитали да проникнат в Централна Европа през Франция, но били отблъснати в битката при Поатие. Ако арабите бяха спечелили тази битка, обясняваше Хитлер, днес светът щеше да изповядва тяхната религия, тъй като според постулатите на исляма истинската вяра се разпространявала чрез меч и подчинявала всички народи. Тогава германците щели да бъдат наследници на тази религия, която идеално подхождала на техния темперамент. Хитлер казваше, че поради своята расова малоценност в дългосрочен план арабите завоеватели нямало да могат да се приспособят към суровия климат по нашите земи и да държат в подчинение по-енергичните местни жители. Така че в крайна сметка не арабите, а ислямизираните германци щели да застанат начело на мюсюлманската империя. 

Хитлер завършваше своите исторически разсъждения със забележката:

„Разбирате ли, най-голямото ни нещастие е, че изповядваме неподходяща религия. Защо например не сме приели религията на японците, за които саможертвата за родината стои над всичко? Мюсюлманската религия също ни подхожда много повече от християнството. Защо сме избрали именно християнството с неговото смирение и мекушавост?“ 

Може би най-точното описание на мемоарите на Шпеер дава Джон Толанд, автор на „Адолф Хитлер. Пълната биография“ и носител на „Пулицър“ :

Книгата вероятно е сред най-важните лични немски свидетелства за войната, както и един от най-ценните текстове, писани някога за явлението Хитлер. Тя запознава читателя с  живота в нацистка Германия, представен на няколко нива: обкръжението на Хитлер, идеологията на националсоциализма, сферата на военната промишленост и вътрешния свят на Алберт Шпеер.