„В скръбта има любов, неподвластна на времето“

Интервю с д-р Тара Брак, автор на „Безусловно приемане“

Коя е вътрешната ви убеденост, към която се завръщате, когато не можете да сте сигурна в нищо друго?

Завръщам се към любящото осъзнаване, което е източникът на нашето съществуване – тайнственото присъствие, от което произлиза този наш свят, непрекъснато раждащ се и умиращ. Това е моето истинско убежище: доверието в неподвластните на времето светлина и любов, които свързват и поддържат целия живот.

Вярвате ли, че човек може напълно да се освободи от всичките си илюзии, или пълната честност към самия себе си е идеал, към който се стремим, но никога не достигаме?

От опита си знам, че има мигове, в които сме напълно свободни от илюзии – и после, съвсем естествено, отново изпадаме в различни степени на унес. Това, което всъщност има значение, е да храним искрена любов към истината, любов към самата любов. Стремежът към това ни дава силата, смелостта и вдъхновението да се пробудим за онази реалност, която е нашата най-дълбока същност.

Къде според вас минава границата между автентичното приемане и тихото примирение – и как да разберем, че сме я прекрачили?

Истинското приемане и примирението са дълбоко различни състояния. Ако обърнете внимание на тялото и сърцето си, приемането носи усещане за отвореност, лекота и нежност. То е хармонизиране с реалността. Примирението, от друга страна, се усеща тежко и натрапено – като затваряне на енергията и духа. Вместо хармонизиране с реалността, примирението е отдръпване от живота.

От кое събитие в живота ви научихте най-много за състраданието?

Прекарах период от пет години с постепенно влошаващо се здраве. В началото бях разстроена от непрекъсната болка и несигурност и се обвинявах, че не съм се грижила по-добре за себе си. Но когато се научих да спирам, за да се изправя пред страха и тъгата, да се отнасям с нежност към собственото си страдание, тогава открих необятната същност на състраданието. Приемането на собствената ми уязвимост ми позволи да се докосна истински до природата на чуждото страдание, и с времето – да привлека все повече истински загрижени хора.

Виждате ли вярата като неизчерпаем източник на сила, или и тя има своите колебания; също както когато дори най-дълбокият кладенец пресъхва?

Вярата може понякога да е далечна, защото в нас, хората, е дълбоко вкоренено да сме разединени, уязвими и да усещаме, че нещо не е наред. В същото време носим еволюционната способност да осъзнаем своята принадлежност, своето единство и да повярваме, че всичко е наистина наред.

В живота ни може да има моменти на съмнение и страх – когато сме в капан на усещането си за самота и се чувстваме заплашени. Но способността ни да вярваме и да се доверяваме на реалността винаги е в нас и подхранвайки я, вярата еналична във все повече и повече моменти.

Подхранваме вярата, като заявяваме присъствието в живота си такъв, какъвто е, смело и безусловно. Подхранваме я, когато общуваме честно и отблизо с останалите и се поставяме в тяхна помощ; и когато съзнателно отправяме взор към красотата, добротата, любовта и тайнствеността, които съставляват живота ни.

Ако можехте да се върнете към един момент от живота си с осъзнатостта, която имате сега, кой би бил той?

Не мога да се сетя за конкретен момент. Това, което ми хрумва, са многото моменти, в които съм виждала и реагирала на маските – повърхностните изражения на другите – и съм се отвръщала от вродените доброта, любов и осъзнатост, с които принадлежим един на друг.

Преодоляваме ли наистина някога загубите си, или просто израстваме с тях и се учим да носим товара им по различен начин?

Когато посрещнем загубата, присъствайки пълно и непосредствено, ще открием, че в центъра на скръбта всъщност има любов, неподвластна на оковите на времето. Макар тъгата да ни съпровожда през целия ни живот – като вълни, носещи се из морето, – тя вече няма да взема връх в живота ни и да го определя. Вместо това ще се научим да се отнасяме към тъгата си с нежност.

Как да разпознаем кога алтруизмът престава да е състрадание и става заличаване на собственото „аз“?

Алтруизмът става заличаване на самите нас, когато в опита си да се грижим за другите губим контакт с вътрешния си живот. Състраданието е изградено върху присъствието; то ни позволява да останем свързани със собственото си сърце и да има равновесие, дори когато откликваме на чуждото страдание. Но когато помощта започне да е мотивирана от страх, вина, нужда да заслужим любов или да получим одобрение, започваме тихо да изоставяме самите себе си.

Парадоксално е, че колкото по-пълно присъстваме в собственото си съществуване, толкова по-автентична и устойчива е грижата ни за другите. Истинското състрадание никога не се основава на незачитането на самия себе си; то произтича от принадлежността към живота, включително и нашия.

Интервю на Владимир Цанков