История за дълбините в нас. Ревю за романа „Под вода“

Обичам книги с дълбочини, макар и метафорични, в които всяка стъпка е като загадка. Не знаеш къде ще те отведе – към нещо красиво и спокойно, или към нещо опасно и непреодолимо.

В дебютния си роман „Под вода“ Тара Менън разказва история за две деца, които се срещат като малки момиченца. Едното, Мариса, наскоро е загубило майка си. Другото, Ариел, веднага предлага: „Тогава ела да си разделим моята“. И започва чудото на детските приключения – лудории и пакости, но и много възхищение, дързост да се опознава видяното, да се провери какво има в дълбочините му, какво се крие в дълбоката вода. А там, буквално, се оказва, че съществува един нов свят – по-атрактивен и дори по-подреден от нашия.

Родителите на Мариса са морски биолози. Кръщават я на морето – онова, което най-много обичат и което ги обединява. Името Ариел е свързано с архангел Ариел и еврейското предание за Божия Лъв, тъй като тя е дръзка и безстрашна като малкото на лъвица. Но тя е Ариел и от приказката за малката русалка – красива и загадъчна, но и твърдоглава и неустоима.

В екзотичния Тайланд, където на един от островите се намира работната база на специалисти по кораловия риф, момичетата се присъединяват към морските изследователи като просто се гмуркат и изследват по детски живота под водата. Но какво ли няма там! Например мантите с огромните си дяволски перки и застрашителни пропорции се оказват миролюбиви и мъдри наблюдатели. Децата обичат да плуват заедно с тях. Измислят им имена и се научават да ги разпознават. Най-важното, на което се научават обаче, е да задържат дъха си по водата възможно най-дълго. Така океанът, морето, водата се превръщат в ежедневни спътници, в приятели. Дали?

Дотук в разказа природата и човекът общуват в относителна хармония. Казвам относителна, защото природата изглежда като пасивен наблюдател на собственото си величие. Човекът пък, въпреки че ѝ се възхищава, все гледа да изкопчи от нея нещо за себе си – я убийството на някоя манта, я отсичането на дърво, я изтичане на гориво в океана. Гледната точка на авторката към всяко от събитията в романа е винаги екологична. Тя преживява, разбира и интерпретира всяко едно от тях като защитник, животът на който зависи от оцеляването на тази природа. Прави ѝ чест, защото така тя се бори не само за себе си, но и за цялото свое поколение.

Интересно е, че героините още от най-крехка възраст се научават да ценят автономността на природата, тя се превръща в техен спътник, помощник, приятел. Тя ги приласкава, подготвя ги и ги предупреждава за нещо по-сериозно, което приближава.

Тара Менън разделя събитията в романа на две времеви зони – около вълните цунами, заляли Тайланд през 2004 г. и урагана Санди, връхлетял Ню Йорк през 2012 г. Учудва ме вниманието ѝ към детайлите и чувствителността, с която съумява да визуализира събитията по време на катастрофата като динамика и ритъм, сякаш ги наблюдава отгоре. Но героините ѝ са вътре в апокалипсиса и изстрадват до дъно своя жребий.

В този роман има много красота, но и много болка. Жертвите на цунамито са много и близките им се опитват да ги разпознаят. Авторката навлиза в трагедията този път вертикално, като акцентира върху светкавичното преобразяване на оцелелите от побъркани от уплаха същества в делови, мислещи и всеотдайни хора.

След бедствието Мариса се променя. Тя не иска и не може да направи разлика между живота и смъртта. Търси идентичността си. Почти успява да се съвземе, но все още не ѝ достига сила, за да се пребори с преследващите я спомени. Осем години по-късно тя е в Ню Йорк, когато, заедно с всички други жители на града, преживява удара на урагана Санди. Личната драма сякаш се повтаря. Но този път героинята си спестява внезапния шок, подготвена е за бедствието. Животът и смъртта не са разделени от падащата водна завеса, те са сгушени заедно под смътното покривало на неспирно падащата вода. Тя трябва да избере съдбата си и да се научи да я направлява, доколкото е възможно, в реалността, а не в облаците на мистификацията. Тара Менън разкрива трансформацията на характера на Мариса с изключително майсторство. Накрая я виждаме намерила себе си, в хармония с живота и природата, обогатена с повече разбиране и мъдрост – пораснала.

Мисля, че тази книга би доставила удоволствие на всякакъв вид читатели. Първо на такива, които държат да нахранят предимно сетивата си – с изгарящия огън на събитията, или с уханието на растенията, или с вкуса на ястията, защото езикът на авторката, както казва писателката Кейти Китамура, е „толкова красив, сякаш във всяко изречение се съдържа целият свят“.

Но тази книга е и за читатели, които биха потърсили нещо повече – като например подчертаното уважение към природата и всички науки, които целят опазването ѝ (познанията на Тара Менън за флората и фауната са впечатляващи). Самата тя определя книгата си като „роман за природата“. Всъщност тя винаги поставя природата наравно с науката и това, мисля, е едно от най-големите качества на романа.

Тара Менън е млад автор, но с богата биография. Родена е в Индия, но прекарва детството си в Сингапур. Получава образование в Ню Йорк, защитава PhD в Колумбийския университет. Сътрудничи в известни издания като Ню Йорк Таймс. В момента преподава английски език в Харвардския университет. Научната ѝ работа е в областта на английския език и теорията на литературата.

Автор: Валентина Дичева