Добре дошли в света на „Изток-Запад“ – тук Книгите срещат своите Хора!

„Заради социалните медии вече не живеем, а изнасяме представления за невидима публика“

20.11.2026

Разговор с Никълъс Кар, автор на „Хипертрофия на общуването“

През пролетта на 2019 г. Калифорния става сцена на едно от най-впечатляващите явления в живия свят: след необичайно обилни зимни валежи милиони семена на диви цветя, прекарали години в сухата почва, покълват и разцъфват почти едновременно. Това е т.нар. супрецъфтеж (superbloom) – рядък феномен, при който големи части от обичайно пустини местности се покриват с пъстри растителни килими. Подобни явления се наблюдават сравнително рядко и изискват съчетание на множество специфични климатични условия.

Калифорнийският суперцъфтеж от 2019 г. е толкова впечатляващ, че привлича огромен интерес от медиите и набира лавинообразна популярност в социалните мрежи. Стотици хиляди хора се отправят към района, а някои от цветните полета могат да бъдат различени дори на сателитни снимки. В определени населени места напливът на посетители става толкова голям, че местните власти са принудени да ограничават достъпа заради задръствания, проблеми с безопасността и опасения, че самите цветя ще бъдат унищожени от туристите – в стремежа си да направят идеалната снимка много хора навлизат сред тях, тъпчат ги и всъщност започват да унищожават точно онова, което са отишли да видят.

Именно суперцъфтежът от 2019 г. вдъхновява Никълъс Кар за английското заглавие на „Хипертрофия на общуването“ – „Superbloom”. „Това сякаш е съвършената метафора не само за начина, по който социалните мрежи влияят върху човешкото поведение, но и за самите социални мрежи“ – споделя авторът в разговор с нас броени дни преди премиерата на българското издание.

Изкушаваме се веднага да го попитаме коя за него е най-голямата човешка слабост, експлоатирана от алгоритмите, и кога за последно се е накарал да изключи устройството си, да затвори сайт или приложение, защото е усетил, че е започнал да се поддава на същите разрушителни сили, които описва в книгата си. „Не използвам особено много социалните мрежи, но все пак имам профил в инстаграм и твърде често се улавям да скролвам безцелно из автоматично подбрания и персонализиран поток от съдържание – казва авторът и продължава. – Ние, хората, сме преди всичко предвидими същества. Стремежът ни непрекъснато да търсим и откриваме нови неща е изключително силен. Еволюирали сме така, че да бъдем свръхчувствителни към всяка промяна в околната среда, а платформите на социалните мрежи са създадени да се възползват именно от този наш инстинкт: винаги да ни предлагат нещо ново; нещо, което мигновено да привлече и задържи иначе толкова непостоянното ни внимание.“

В наши дни фалшивото съдържание става все по-опасно: хора сами си поставят медицински диагнози онлайн, деца извършват престъпления, повлияни от групи в интернет, а всички ние често взимаме напълно погрешни решения, само и само за да не сме различни от масата. Мнозина твърдят, че уверено крачим към бъдеще, в което, следвайки сляпо самозвани експерти, ще се хвърлим сами в пропастта. Възможен ли е все още рязък завой назад, преди да паднем? Или пък, дори и да звучи цинично, може ли процесът, който наблюдаваме, всъщност да се окаже своеобразен вид еволюционен подбор? „Рязък завой винаги е възможен. На този етап обаче смятам, че за това ще е нужно контракултурно движение, най-вероятно идващо от младите, което да има за цел изцяло да отхвърли тези технологии – казва Никълъс Кар. – Подобни движения обаче са изключително трудни за предвиждане, каквато e и самата биологична еволюция“.

Какво обаче прави днешната дигитална среда толкова пагубна за психологията, ако трябва да я сравним с по-ранните комуникационни технологии? Мигновената обратна връзка? Лекотата, с която дори най-повърхностното съдържание може да спечели одобрение с лайкове? Или фактът, че всеки може да достигне до огромен брой хора, публикувайки нещо в същото време напълно безсмислено? „Повече от всичко друго това е фактът, че днес сме непрекъснато потопени в дигитална среда благодарение на технологиите, които са непрекъснато и навсякъде около нас – телефони, таблети, компютри…Никога досега не сме виждали нещо подобно – нито при появата на книгите, нито пък при изобретяването на радиото, телевизията или киното – казва авторът и прави интерес извод: Тъй като социалният ни живот все повече се обуславя от медиите, ние самите започваме да мислим и да действаме като медийни персонажи – че някъде там има невидима публика, за която ние непрекъснато трябва да изнасяме представление.“

Хиперреалността носи със себе си редица проблеми: загуба на връзка с действителността, криза на идентичността, неспособност за критично мислене…Но какво да кажем за политическата поляризация – и тя ли е симптом на хиперреалността, или е отделен феномен, ефектите от който технологиите просто усилват? Колко абсурдни всъщност могат да станат въпросите, тласкащи обществото ни към все по-ожесточени, дори физически конфронтации? „Политическата поляризация има много първопричини и много дълга история – казва Кар и уточнява: Един от основните аргументи в книгата ми е, че с появата на интернет и социалните мрежи първоначално вярвахме, че сме създали комуникационна система, която ще сближи хората и ще насърчава разговорите, диалога и взаимното разбирателство. Но се случи точно обратното… Оказа се, че прекаленото общуване е също толкова вредно, колкото и недостатъчното. А може би дори и повече.“

А дали лекотата, с която определени движения като например културата на отмяната (cancel culture) придобиват популярност, не подготвя почвата за появата на още по-крайни течения в близко бъдеще? Питаме автора кои са най-тревожните тенденции, които наблюдава напоследък. „Най-притеснително в момента е широкото и изключително бързо навлизане на изкуствения интелект, способен да създава съдържание – категоричен е той. – При социалните мрежи вече спокойно можем да кажем, че компютрите поемат редакторската функция, решавайки чрез алгоритмите си кои послания до коя конкретна аудитория да достигнат. Но машините вече поемат и функцията по създаването на самото съдържание. Не съм сигурен, че обществото е подготвено за това.“

Продължаваме разговора си с темата дали развитието на дигиталните технологии и влиянието им върху живота ни вече не достигнало ефекта на снежната топка. Дали този процес може въобще да бъде забавен, или сме способни единствено да се опитаме да го насочваме така, че да не ни помете? Интересен въпрос е колко дълго всъщност би могла да просъществува цивилизацията ни без модерните дигитални технологии, след като дори кратък срив на фейсбук е способен да предизвика масова истерия. Никълъс Кар е категоричен: „Смятам, че обществото би могло да оцелее без социалните мрежи. Не мисля обаче, че би могло да оцелее без интернет.“ Интернет и дигиталните технологии са преди всичко инструменти, а като такива могат да бъдат използвани по различни начини – за съзидание или разрушение, за просвещение или манипулация, да свързват хората или пък да засилват отчуждението между тях. В крайна сметка не самата технология определя посоката на развитие, а съзнанието, ценностите и намеренията на този, който я използва. Имат ли обаче изобщо интерес хората, държащи реалната власт, да ограничават влиянието на дигиталните медии, при положение че тези платформи са толкова удобен и ефективен инструмент за формиране и манипулиране на общественото мнение? И доколко индивидуалната съпротива може действително да бъде ефективна? „Индивидуалната съпротива безспорно може да бъде силна на личностно ниво. Не мисля обаче, че въздействието ѝ може да се простре много по-далеч, освен ако не прерасне в масово движение – казва авторът на „Хипертрофия на общуването“. – Интернет и социалните мрежи са дълбоко вплетени в социалните, икономическите и политическите системи и механизми. На този етап е трудно човек просто да направи крачка настрани и да се откаже от тях. Все пак има и по-обнадеждаваща страна. През последната година тук, в Съединените щати, видяхме как съдилищата започват да налагат сериозни санкции и ограничения на компаниите, притежаващи социални мрежи. Политиците може и да нямат смелостта да действат, но съдиите и съдебните заседатели все още я имат.“

Понякога въпросът коя е книгата, която един автор би искал самият той да е написал, разкрива за личността му много повече от всичко останало. Решаваме да попитаме коя е тази книга за Никълъс Кар. „Вероятно „Създаването на атомната бомба“ от Ричард Роудс – отговоря авторът. – Тази невероятна книга не само разказва една изключително завладяваща история, но същевременно обяснява и редица изключително сложни научни и технически явления и събития по напълно разбираем за широката публика начин.“

С автора разговаря Владимир Цанков

Напишете коментар