"Почерпка или пакост?" - разказ от сборника "Орденът на Мъртвите" от Е. Уиспър

Имаме удоволствието да споделим, че издателство "Изток-Запад" ще издаде книгата "Орденът на Мъртвите" от Е. Уиспър. По този повод ви черпим с разказ от този сборник, пропит с духа на Хелоуин. А ако търсите фентъзи и хорър на пакостливо изгодни цени, разгледайте нашите промоции тук.



Почерпка или пакост?



Не отваряй врата на Хелоуин, глупако!

Никога!



– Почерпка или пакост? Почерпка или пакост? – писукаше малкото зомби и протягаше фините си ръчички по най-ужасяващия начин, който детското въображение му позволяваше.

Да. Това се случи на входната ми врата навръх Хелоуин. Разбира се, бях забравил за този странен, на границата на езичеството празник. Когато минеш четиридесетте, започваш да пропускаш някои задължителни неща от света на децата. Бях забравил да купя бонбони и съответно да зарадвам няколко млади вещици, зомбита или маломерни вампири. Сега ми оставаше да се опитам да изляза от конфузната ситуация по възможно най-симпатичния начин. Лошото беше, че нищо симпатично не ми идваше наум. Дилемата от почерпка или пакост по мое недоглеждане се бе превърнала в предизвестен избор.

– Уффф... – сбърчих нос, за да си придам максимално объркан и уплашен вид. – Добре, малко зомби. Нека е пакост.

– Пакост? – видимо се разочарова малкото зомби.

– Да. Пакост – с ентусиазъм повторих аз, за да притъпя чувството си за вина.

– Жалко.

– Е, чак пък жалко… – опитах се да придам по-оптимистичен вкус на срещата ни. – Пакостите са за предпочитане пред лакомствата. Освен това не знам какви лакомства обичат малките подрастващи зомбита.

– Нещо с много кръъъв! – смешно просъска малкият ми гостенин.

– И с по-малко захар, предполагам, защото мама не дава? Нали?

Видях обидата в очите му и реших да се придържам към официалните за тази ситуация взаимоотношения.

– Добре, приятелю. Тоест мистър Зомби. Нека този път да е пакост!

– Добре! – кимна зомбито и извади изпод парцаливата си дрешка дълъг хромиран шиш за лед.

– Охо… Ти си въоръжен? Да не си пират? – опитах да се пошегувам. – С меч?

– Не съм – троснато ми отговори малкото чудовище. – Това не е меч, а пращач.

– Пращач?

– Да. С него пращам когото трябва където трябва.

– Супер! И на мен ми трябва един такъв, да пратя шефа си...

Малкото зомби не изчака да довърша баналните си професионални оплаквания и с огромна за размерите му сила заби шиша в дясното ми коляно. Усетих ужасната болка почти секунда след като очите ми не можеха да приемат случващото се. Опитах се да изкрещя…

Не успях.

Устата ми беше пълна с влажна пръст. Изплюх се и се опитах да стана. Остра, пронизваща болка в коляното ми напомни за последните събития. Бързо повдигнах панталона си, но отдолу нямаше рана. Само бързо отшумяваща болка. Разтърках крака си и изпсувах:– Мамка му, лайно такова! Ще те убия!

– Няма – отговори познатият глас зад гърба ми. – Но може аз да те убия.

Обърнах се и видях малкото зомби, само че този път беше високо около два метра. Малките му ръчички продължаваха да бъдат неестествено тънки, но се виждаше, че бяха жилести и приличаха на стоманените въжета на кран. Гледах и се опитвах да кажа нещо разумно в тази невъзможна ситуация.

– Къде съм?

– Където трябва! – отговори ми порасналото зомби. – В царството на пакостите.

– Не знаех, че пакостите имат царство.

– Нямат, но нека така да наричаме това място, иначе няма да ти хареса.

Усетих, че наистина нямаше да ми хареса как се на нарича това място. Около мен беше тъмно. Все едно се намирах в огромна пещера, но стени не се виждаха. Земята под мен беше влажна. По дяволите, това място миришеше на метал и смърт. Не исках да знам как се нарича, но понякога човешкото любопитство надделява над разумното поведение.

– И как се казва това място?

– Това е къщата на Безокото.

– Не съм чувал за къщата на Безокото – опитвах се да се държа делово. – Ще ми обясниш ли?

– Не!

– Защо?

– Защото нямаш нужда от обяснения, а от крака. Здрави крака. Защото трябва да бягаш. Ако успееш да избягаш от Безокото, ще живееш. Ако не избягаш – няма да живееш. Това е всичко, което ти трябва да знаеш. А сега – бягай!

– Моля?

– Бягай! – кресна ми зомбито и посочи с кльощавата си ръка напред. – Безокото няма очи. Затова не вижда. Обаче има страшно остри зъби.

Приемах думите на порасналото зомби почти физически. Всяка от тях отекваше в съзнанието ми и генерираше ужас. Чист животински ужас, в който нямаше нищо цивилизовано. Станах и се опитах да ходя. Кракът още ме болеше. Закуцах. Затичах.

– Видя ли? Сега си в безопасност! – чух отдалечаващия се глас на зомбито. – Безокото е много бавно. Едвам се влачи, милото. Но веднъж надуши ли ти кръвта, не изпуска следата. Никога не я изпуска. Влачи се след теб и ден, и нощ. И ден, и нощ, докато не те умори, и тогава всичко приключва.

Затичах се още по-силно. 

– Безокото не спи.

Спрях се и се обърнах:

– Чакай, искаш да кажеш, че това Безоко ще ме преследва вечно?

– Да.

За да се потвърди безнадеждността на ситуацията, в този момент се чу дълбок басов рев. После бързо щракане на зъби.

– Безокото идва! – припряно каза зомбито. – Аз се махам. Не искам да ме надушва.

– А аз?

– Какво ти?

– Аз как да се махна?

– Откажи се от пакостта – отговори зомбито и потъна в земята.

Останах сам.

– Ехо?

– Ехо! – отговори ми нещо, което не беше ехо.

– Ти ли си?

– Тилиси-Тилиси-Тилиси-Тилиси-Тилиси-Тилиси…

Басовото ръмжене започна да приближава.

– Тилиси-Тилиси-Тилиси…

Затичах се. Нещо в крака ми изщрака. Усетих пареща болка и безнадеждност.

– Тилиси-Тилиси-Тилиси…

Паднах напред и устата ми се напълни с влажна гнила пръст. Опитах да я изплюя… Вече беше съвсем близо.

– Тилиси-Тилиси-Тилиси…

И закрещях:

– Отказвам се!

– Тилиси-Тилиси-Тилиси… – тракаха приближаващите се зъби.

– Отказвам се! Отказвааааа…


Стоях на входната си врата, а пред мен беше малкият вариант на доскорошния ми мъчител.

– Почерпка или пакост? – Писукаше пред вратата ми малкото зомби. – Почерпка или пакост?

Разтърках лицето си с длани. Дишах тежко.

– Почерпка или пакост?

– Почерпка... Почерпка! – почти извиках. – По дяволите, почерпка! 

– Урааа! – зарадва се зомбито. – Знаех си! Почерпка! Почерпка! Давай почерпката!

– Какво ще искаш? Имам мед. Буркан с мед. Половин буркан. Имам и бисквити. И малко дъвки…

– Не! Искам си почерпката! Дай ми почерпката! – подскачаше малкото чудовище и сочеше гърдите ми.

– Какво? – недоумявах аз.

– Дай си сърцето! Почерпката ми! Сърцето! Сърцето! 

Това, което се случваше, отново започваше да не ми харесва. Още усещах мократа пръст в устата си. Опитах се да запазя самообладание.

– Дете, за какво ти е сърцето ми?

– Защото ми го обеща! Обеща ми го. Аз много обичам сърца. Пресни, туптящи сърца. С много кръъъъв! – изръмжа малкото зомби и под маската му за миг се показа тънък червен език, покрит с дребни остри шипове.




Коментар

Защитен код


Препоръчани книги

Бащите на ужаса
Бащите на ужаса-foto2
Бащите на ужаса-foto3
Бащите на ужаса-foto4

Бащите на ужаса

11.00 лв.Без данък: 9.17 лв.

Призрачният дилижанс
Призрачният дилижанс-foto2
Призрачният дилижанс-foto3
ТОП

Призрачният дилижанс

13.00 лв.Без данък: 10.83 лв.

Кървави песни. Хрониките на Чистника и Шепичката
ТОП

Кървави песни. Хрониките на Чистника и Шепичк...

12.00 лв.Без данък: 10.00 лв.

Лятото на страха
ТОП

Лятото на страха

28.00 лв.Без данък: 23.33 лв.

Ужас под пирамидите
ТОП

Ужас под пирамидите

13.00 лв.Без данък: 10.83 лв.


Записване за бюлетин

При записване се съгласявате с обработката на личните ви данни единствено за маркетингови цели. Повече на Политика за защита на личните данни.