Централна Азия. Трансформации на идентичността

Изминалите петнадесет години след разпадането на Съветския съюз се оказаха достатъчен период за да се очертаят ясно тенденциите на настоящата и бъдещата държавнополитическа идентичност в отделните централноазиатски републики. Те, обаче, очевидно са твърде кратък срок за да изкристализират в завършен вид новите нации, които да хомогенизират разнородните етнически компоненти, населяващи територията на всяка от републиките, върху основата на единното национално самосъзнание. Едва ли за подобен кратък отрязък от време може да се очаква да еволюират в демократична посока политическите и икономическите стереотипи на отделните етнотериториални общности в или да се променят съществено отношенията между религията и политиката. Повече от очевидно е, че днес Централна Азия преживява период на интензивни трансформации. Протичат процеси на драматична промяна на идентичността на различни нива: политическо, социално, етническо, религиозно и културно.

На теоретично ниво процесите на национално строителство в петте републики напомнят наследените стереотипи от руския и съветския период. Макар да са налице опитите на новите-стари политически лидери да преодолеят идеологическата обвързаност с миналото, това влияние се долавя повсеместно, включително във фразеологията и конкретните управленски механизми. Историческите митологеми, възхваляващи древната държавнополитическа и културна традиция, се превръщат в най-успешно работещата национална концепция, която трябва да легитимира настоящата политическа система както пред своите граждани, така и пред света.

На този етап се очертава ориентацията към два модела национални общности: гражданска нация и етнонация. Първият тип е най-ярко изразен в Казахстан, където етническата специфика на населението и стремежът на президента Назарбаев да следва демократичните тенденции на развитие определят избора на гражданския модел. В началото на своето независимо развитие Киргизстан също следва казахския модел, но след смяната на личността на президента и управляващия елит през 2005 г. се очертава тенденция към налагането на етнонацията. При нея център на националното обединение е така наречената нация ‐ титуляр, около чието ядро гравитират по-малките етнически групи. Този втори тип национална общност е характерен за Узбекистан и Туркменистан. Специфичното в туркменския случай е сливането на понятията нация ‐ държава ‐ личност, персонифицирани от президента Сапармурат Ниязов (Туркменбаши). Той може да бъде определен като най-чистия вариант на авторитарен национализъм в централноазиатски контекст и по тази причина представлява своеобразен пример в богатата теория на национализма.