Карл Ясперс

Карл Теодор Ясперс (1883–1969) е от най-знаменитите философи на ХХ в. Неговата екзистенциална философия се самохарактеризира не като философия на битието или биващото, а като философия на възможността за екзистенция, на отвореността и отговорността. Ясперс започва научната си кариера като психиатър и защитава през 1908 г. дисертация при Франц Нисл в Хайделберг. Подкрепян от Нисл и Макс Вебер, той се хабилитира през 1913 г. при Вилхелм Винделбанд с учебника си по обща психопатология. От 1921 г. е редовен професор в Хайделберг. Още преди това се заема с фундаменталното преосмисляне на систематиката и историята на философията, определило интелектуалния му път. Пенсиониран е предсрочно през 1937 г. заради отказа си да се раздели със съпругата си, която е от еврейски произход. Остава в Германия, но през 1938 г. се забранява да публикуват трудовете му, а през 1945 г. е разпоредено изпращането му в концлагер, осуетено от влизането на американската армия в Хайделберг. Ясперс е един от двигателите на възстановяването на университета в Хайделберг и на университетските реформи. Активно се ангажира със социални и политически теми. Разочарован от определени развития в Германия през 60-те години обаче Ясперс приема поканата на Университета в Базел, а през 1967 г. става швейцарски гражданин.

Сред най-прочутите му книги са: „Духовната ситуация на времето“ (1932), „Философия в три тома“ (1932), „Разум и екзистенция“ (1935), „Ницше“ (1936), „Декарт и философията (1937), „Екзистенциална философия. Три лекции“ (1938), „За истината (1947), „За произхода и целта на историята (1949), „Шелинг“ (1955), „Великите философи“ (1957), „Философската вяра лице в лице с откровението“ (1962), „Николай от Куза“ (1964), „Надежда и грижа“ (1965), „Съдба и воля“ (1967), „Шифри на трансценденцията“ (1970), „Що е философия?“ (1976).