Иван Давидков
Иван Давидков Иванов е роден в с. Живовци, Фердинандска околия (дн. община Монтана) на 9 март 1926 г. Умира в София на 6 август 1990 г.
Пише стихове от дете. Първата му публикация е през 1946 г. във в. „Септемврийче“. Година по-късно започва работа в редакцията на вестника. В университета участва в литературни кръжоци. Стихотворението му „Украинецът с бялата хармоника“ печели първа награда на в. „Народна младеж“ (1948). Заради опитите му за образност в лириката е обявен за формалист и буржоазен епигон.
Приет е за член е на Съюза на българските писатели (1949) по препоръка на Никола Фурнаджиев и Асен Босев.
Първата му стихосбирка – „Украинецът с бялата хармоника“ (1951) – излиза в издателство „Български писател“ под редакцията на Никола Фурнаджиев. Стихосбирката си „Светлина от скрежа“ (1957) Давидков определя като своя начална стъпка в поезията с предвестниците на многопластовите му метафори. Следват: „Огърлица“ (1959) и „Днепър под моя прозорец тече“ (1960), в които поетическият ангажимент към соцреализма отстъпва пред интимната художественост, изповедността и богатата му метафоричност, станалата запазена марка за Давидковата лирика.
Следват стихосбирките „Радостта стои до всеки праг“ (1962), „Крила и корени“ (1964), „Песни и балади“ (1965), в които промените в поетическата му палитра стават все по-видими и все по-ярко се оформят няколко тематични полéта, които ще останат определящи и за по-нататъшното му творчество. На доминиращите в онези години оголени идеологеми Давидков противопоставя в поезията си простите човешки радости, тихата изповедност, общуването с природата, чистотата на детството.
В зрялата му лирика – „Корида“ (1984), „Отлитането на скорците“ (1987), „Морето“ (1988), „Къпането на нимфите“ (1990), „Може би сбогом“ (1992) зримото отстъпва на усещанията за метафизичността на света около нас, на философските внушения за трагизма на изправения пред невъзможността от избор човек, за неминуемото и силата на човешкия дух. Многопластовата и сетивна изповедност се налага като основен лирически дискурс.
Изселването на родното му село в средата на 60-те години заради строежа на язовир „Огоста“ го насочва към белетристиката, за да покаже чистотата на детското възприятие, спомените и болезненото откриване на тайните на битието. „Малките Америки на детството“, както ги нарича Йордан Радичков в предговора към първата белетристична творба на Иван Давидков – „Далечните бродове“ (1967). Следват още девет романа и три сборника с есета – „Полетът на стрелата“ (1985), „Нощно виолончело“ (1989) и „Кафенето на клоуните“ (1995).
Иван Давидков притежава усет за таланта и подкрепя млади поети. Пише предговорите към първите книги на Иван Цанев „Седмица“ (1968) и на Калин Донков „Априлски хълмове“ (1970). Като главен редактор на изд. „Български писател редактира и включва в издателските планове дебютните стихосбирки на млади талантливи поети: Алексндър Томов – „Квартал „Надежда“ (1978), Цветан Теофанов – „Оазиси“ (1978), Кирил Кадийски – „Небесни концерти“ (1979), Янаки Петров – „Чичо Чичопей“ (1980), Бойко Ламбовски – „Вестоносец“ (1986).
Носител е на годишните награди на СБП за повестите „Далечните бродове“ (1968) и „Къшей хляб за пътника“ (1970), за стихосбирката за деца „Пътеките на зорницата“ (1973), за стихосбирките „Молитви за длетото и камъка“ (1977) и „Корида“ (1984), за цикъл стихове (посмъртно, 1990). Носител е на наградата на Съюза на преводачите в България (1988), на Националната награда „Петко Р. Славейков“ (1988) и на Националната литературна награда „Пейо Яворов“ (1988).
Негови стихове и романи са превеждани на полски, руски, френски, украински, английски, чешки и словашки езици. Превежда поезия от руски, украински и беларуски. Живописец.
През декември 2022 г. в София бе учредена Академия „Иван Давидков“, която всяка година през март връчва своя награда за поезия.
